четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Проглас към Небето

Безумието на мрака ме залива,
порой от мътна зла река,
блата и смрад ме пак обливат,
сърцето плаче,
страх и мрак,
бум трак, мрак и страх,
няма време, няма време,
щом страхът те пак превземе
и реката зла те влачи,
през дерета и сокаци
тичаш, бягаш като луда,
мяташ се и стенеш...

Мрак...

Бягай, крий се,
няма как,
да не виждаш светлината,
и да бягаш във гората,
гдето зверовете зли
те причакват от зори,
ще останеш без език
и без слово
и без разум,
тежко време,
свод небесен без лъчи
и лица без светлини
и човеци
без лица,
все ла-на,ла-на ла-на,
във клозетна яма всички,
ще потънем
сам самички,
всеки с своята лъжа,
всеки в свойта тъмнина...

Где си,свято семе?
Боже!
Где е светлият ти лик?
Где се криеш, Бог велик
и не вършиш чудеса
тук, на грешната земя...

Знам,
човекът те прокуди,
свит във своите заблуди,
где да те открия Боже?

Все към теб очи повдигам,
врат превивам,
Но уви !

Ти отвръщаш пак очи,
от сърцето ми тревожно!
Знам,
за теб е невъзможно
да си като шут, надут
или като ято свраки...


Ти си свят и тъй велик!
Разкажи ми с прост език,

що те теб сега тревожи !
Говори ми!
Боже, Боже!
Покажи ми своят лик!
И отново,
тъй велик,
във сърцето ми роди се!

И тогава то,
горкото,
ще се отърве от злото,
ще възкръсне

и скръбта,
ще избяга от света
и тогава светлината,
ще прегърне пак земята
и в Небесният олтар,
пак ще има цвят и жар
и човекът ще поеме,
тук отново свято семе
и ще цъфне като мак,
дар чудесен,
плод и песен,
сок от смирна и нектар,
ах, какъв Небесен дар,
от любов сме сътворени
и с любов сме оградени,
това се казва
дял от слава,
знам,
това не е забрава!




сряда, 28 ноември 2012 г.

Безплътно

Препатил пътнико,
в пустинна доба,
се скиташ бледен и самотен
къде изчезна образа ти мил?
Дали вълшебник зъл е скрил от мен
това видение небесно...

Да тръгна тук сега без теб уви,
това не ми е никак лесно,
тъга в очите ми гори
и горест вътре ми тежи,
полека гасне бледият светлик
на дълъг ден,
незнайно приглушени стъпки
невидимо понасят облаци
и приказни видения
безплътно преминават,
все по далеч от мен
нощта всевластна ще ни скрие от света...

Едвам удържам сетивата
и дъх изгарящ ме гори,
нима плътта ми искаш ти,
това безумие е тъй голямо,
аз съм магьосница омайна
 и зная чудна,
чудна тайна,
която ще те умори,
щом смело ме прегърнеш ти!

Дъхът ти нежен ще изпия,
във мене диша скрита сила,
във долината на страстта,
ще бъде пагубно за твоята душа...„

Отрязах своите коси,
въже ти сплетох,
от лъчи и нежни момини слова,
преплетох го във тънката снага,
на тялото си от дъга пропито,
ела и дай ми устните си мъжки,
да вкуся тези пламенни милувки
и да погаля твоето лице!

Луна...
о, скрий ме от света,
за да потъна във нощта...

Но любовта е тъй коварна,
до ненасита,
сладка,
тайна,
кошмарно страстна,
безумно сластна,
изгарящ огнен дракон,
със копнеещи от яростна възбуда сетива,
лениво ласкав,
вплел телата във греховен стон!

Виж над нас се носи вихър,
диво алчен за любов
възторг от тласъци и влага слети във едно!

Мъж и жена...
без дъх остават в пропастта ...


из "Дневник за неканените гости"

Еос 

Посвещение

Сто години самота,
четири от които споделени отвъд бреговете на времето...

***
Приижда стихията,
времената догонват ме,
пристан неспокоен в часовия график на планетата
душите, ни прокудени скиталци

догониха вълната преди да я разбие прилива,
преди да я разпръсне на отломки,
преди да се превърне в пяна там,
край старите скали,
затвор от смаяни надежди,
прелюдия от бисерни мечти,
подводни сталактити ефимерни,
нестихващи роящи светлини...

***
очакване за обич и милувка
сред мрака в топла, топла нощ
очакване за милост и милувка
очакване за ласка, за любов…

***
Преди и след края на света 28 ноември 2012 г.
Четири години с теб, Море!

Анна
 
 

Един миг живот


Не, че не искаше да бъде в светлината,

не, че пътят и беше като разпятие,
не, че тъмнината в нея не беше отражение 
на бялото в душата,
а някъде там, над изораните синори на времето,
нещо, по силно от нея я зовеше...
това беше мигът от живият живот!

***
Матей 6:23
Прочее, ако светлината в тебе е тъмнина то колко голяма ще е тъмнината!


Истинска любов

Дарих ти невъзможните видения
на моята стихийна същност,
тези светове,

пронизани от слънце и небесни водопади,
тихи пазви сгушени във сънищата ми,
сенки от копнежно вплетените брегове,
на невидимите ми устни
изричащи думите ,
с който те повиках от страната на усойните сенки.


Пътища и нищо друго,
след последната прегръдка
скрита във нощният вопъл
между две недоизречени истини,
с които плахо се сбогувахме
до следващата среща,
във която ще се търсим
без да сме докоснали ръцете си…
  




 

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Нахвърляно набързо


***
Не беше диамант,
не беше от коприна
и нямаше очи като кошута плаха,

тя беше като огън,
тя беше като въглен,
отдето минеше огньове запламтяваха...

Гасеше и пожарите след себе си
отнасяше сърца 
и ги прегръщаше,
дарявайки им обич...

Не беше като другите
и имаше небето за приятел...

Не беше и принцеса
не, не беше
душата и бе птица,
не можеше в кафези да живее,
за някои беше жрица,
за други озарение,
едва ли е била потайно вдъхновение,
образ безподобен,
видение най- странно,
вглъбено подобие на себе си,
отричайки се,
обичана и ненавиждана,
искрица от искрата,
надежда за самотните,
омразна за тълпата,
каквото беше - тя Е,
диваче прогонено, дявол пустинен...

Какво ли беше тя?

ако или вероятно,
най малко общо кратно
на безстойностните стойности
скрити в корена на уравнението
с много неизвестни !


вторник, 20 ноември 2012 г.

Хайдушки напеви,не по Яворов :)
 
Лист се рее във дъбравата
вятър вее във моравата
Де гиди орисио,
обедна отнесена стихиьо! :)


Ангелското

Хей, Розовелке раздиплена
видение от светове изгубени
широко отвори бездънното небе
оцвети го с мълниите на онова знамение,
сърцето багрило в кръвта на изгревния залез.
Неукротени наши мигове свободно непреклонни,
в които същността ни се изгубваше
превръщайки ни в сънища!


Не ми е мъдро днес,
прииска ми се да съм птица
и да се свия в твоето гнездо
летях над крайности,
летях над бездни,
притихвах в чужди небеса,

светлеех с изрева,
изгубвах се във мрака,
не ми е мъдро днес,
гнездо намерих,
сърцето ми примря като политнал лист
от сивотата на безбрежната метежност
кураж събрах и ти написах стих…




понеделник, 19 ноември 2012 г.

Не се завръщай

Във тоя свят на скорости,
изгарящи сърца,
изгубени илюзии и страх,
бездушие и подлост...
Говорим!
Космически балади пресичат човешките ни измерения
и нови Одисеи ни зоват,
компютри стягат обръчи във нас! 

Забързани към нищото
не гледаме напред,
печелейки секундата, губим Вечността! 

Силни сме, не сме сантиментални!
Какви сме горди победители 

на  обезумялото Нищо! 
Но някъде дълбоко в нас, 
любов изгаря душите ни самотните...
Прокуденото време 
се взривява в спомена и вие обезумяло!
Къде си пеперудено трептене в слабините ми
любов непоносимо сладостна,
изтравниче от тайната градина 
на най-скритите ми светове
мой сън във вечността,
обливащ ме със вечност...
изгубих те и те намирам,завърна се...
Не се завръщай!
Не!
Дори в съня ! 

Ветрени пространства

Пленено утро
безпощаден тътен
от върховете непрогледнали
извъсено протегнали ръце
и впили устн
ите си искащи в небето

Клада от копнеж и непознати шепоти...

Ветрени пространства
пълни със събудено предчувствие,
отдаденост и тръпнещо поглъщане
до предела на невъзможното
отвъд границата на допустимото

Преплитане на вектори и свян
от собствената ми
неизкусима същност на жена,
която чака обладание
и жарки тласъци
от недрата на вулкана неизбухнал

извисен във тъмните недра 

на недоизказаните ми копнежи


неделя, 18 ноември 2012 г.

Не се завръщай,вече свикнах
със празнотата вътре в мен,
с озъбената болка в мрака,
със това,че съм без теб!

Спокойна съм,
виж,мога да се смея
безплътен клоун в твоя свят...

И бялото на моя цвят ухае,
на нощ във ден,
на сън безпаметен,
копнежно снежен...

Не,не се завръщай!
Тишината стене,
сълзите някъде във мен потичат,
нетърпимо бреме,
пропило моите безвремия...

И не ми казвай тези думи.
Думи,думи,думи!
Не си играй със мен!
И не смущавай моя сън,
сърце от пепел мое нежно...

Игра е,знам,
но ти...недей!

Недей смущава моето безгрижие
и не убивай всичко в мен,
не се завръщай във съня ми
далече някъде си...

Вън от мене
витае образ озарен
от твоето невидимо присъствие
и не поглеждай във душата ми
не гледай сведената ми глава
и не усещай как копнея
да ме докоснеш със ръка
и нежно в утрото да ме погалиш със устните си...

Трепет мой...ела...!













петък, 9 ноември 2012 г.

Когато няма какво да ти кажа
избухва свръхнова
и времето замира
в очакване на следващия колапс
на отмиращата надежда,
когато няма какво да ми кажеш,
оправданието е силата на меча
пропуснатите мечти,

са щита на сърцето,
неизживяните възторзи
прелюдия към стремоглава лавина,
пъзел от стъкалцата на решетката,
раковина разчупена и захвърлена на дъното
минало без спомен,
съдбовни песни на невидими птици,
чиито напеви не нашепват безпътниче

 и звездни недоумения...

Когато ... съм като Захир ... невъзможна ! 








Песен

Ще ти попея Страннико
моята песен,

потайната
неспокойната,

тъмната.
Чувал ли си я?


Идва от далеко и говори,
припява и вятъра,

неукротимия,
дето отнася мечтите,
запокитва ги в пустинята,
пясък и сенки простенват.
Чуваш ли Страннико,
понесъл в ръцете си
късче от небесата и 

жадуваните…

Не, не си я слушал песента ми,
онази,незнайната,
дето клокочи в недрата изворни
и няма кой да я понесе над просторите...


Страннико,

кой песни ще реди за тебе
след края на моята песен?




Да сбъдваш сбъднатост,
раздиплена и дива
като в стих,
кадифена невинност,
вселенско безумие,
сън дълбок обсипан със незнайниче...

Най-тайните ти неизречени мечти,
в най-тайните ми трепетни стенания,
въздушната агония на устните ми,
сред водопадните есенни вопли на облаците...

Лудост ли е сремоглавия копнеж,
терзанието на сърцето и ръцете ти
във полусенките прилегнали на моите гърди
и устните ти,

полуделите,
до болка впити в разбушуваната долина
на ароматите ми бликнали,
шумящи гейзери,
потънали във тъмния воал
на неизказаните думи,
мъгливи брегове
прикрили моето безумие...






***
Отколешни спомени времето носи
пребродила себе си, тебе откривам
отвъд тишината пресичаща вектори,
сред пустоша на нивите посяти, непокълнали
сред сенките на някогашни истини
сред святия олтар на праведност и милост
сред глътката любов, ухаеща на смирна и безумие

сред вкуса на устните ти недопитите, неземните...

Косите ми като потоци спускат се,
обвиват те, обезумели и раздиплени,
извиват се бедрата самодивски...


И Звяра в теб клокочи и бълбука
и Звяра в мен поема те, 

със своята стихийна жадна същност,
невъплътена мощ и дивна необятност
която търси обладание ...

***




Когато посребри морето
брегът обвеян в тишина
и морно зашумяват клоните,

задъхани в дебрите на най-незнайната гора...

Когато пътник без посока,
прикланя във очакване глава
и тежки облаци надвиснат във високото
и плаче горестно бледнеещата самота...

Тогава ме повикай,
искрено копнеещ за ръцете ми,
тогава потърси ме,
във сребристото сияние на синкавият здрач,
приведен над лицето ми,

целувай ме, целувай
дъхът ми люляков изпий,

във виолетовият миг на вечността...

Тогава,
в светлините на утринните клади,
потопени в мигове от недокоснати миражи
във сенките на дните ни забързани,
побързай да докоснеш
невидимата ми душа… 




Стихо-Творение

Шантаво Стихо-Творение

Крилата ми,

обрулени от вятъра
пробягват плахо през Света,
душата ми,

копнееща за Светлото Начало,
безмълвие обвива,
притаена е мълчи!

Несътворение в деня,

в нощта ,
пробудено,

очакващо неспирно броди
незнайно тихо,
близо до душата ми зове
непреоткритото,
прикрито сиво, 

делнично безумие...

Просторно тичащи,

несътворени светове,
препускат във съня ми,
мигащо очите ми отворил!

И търся в дебрите на своето сърце,
Съдбата си на живо бездихание,
Душа в Душата да съзре,
копнежно топли, топли длани…

О,време на изгубени,
намерени странствувания,
някъде от миналото те съзрях,
потърсих във сърце,

сърцето ми,
туптящо живото
и взрях се в  Сътвореното
усещайки, едно единствено сърце! 





Оная тънка нишка между залязващия изгрев
и безлунният следобед,
в отнесеното време на планинският водовъртеж,
от влажни листи и възторзи,
приседнал в скута
 на дъждовният поток от ласките ми,
солен и морски,
поемаше,
отдаваше и беше...
Ти :)...и стихче ти написах! 

Моята земна,неземна любов

Моята земна,неземна любов,
не прилича на другите,
тя е кладенец нощен,
влага, порив и зов, 

ароматен извор
извиращ от недрата ми,
дивите.

Тя е нежно дихание,
пламък изгарящ,
тих ветрец и въздишка,
тя е скрито съкровище,
необятно поле,
морски бриз,

нощен прилив от лава
и тръпнещо дишане

на незнайно чудовище,
скрито в дебрите
на тайното ми желание
за още и още и още…

Моята неземна, земна любов
толкова истинска,
толкова предана ,
безпощадно раздаваща себе си,
скрита в мен, скрита в теб,
земна , неземна
като душите ни...

Виж брега и стаената прелест
на деня недогарящ,
приеми ме,
тиха есенна горест ти нося,
ласка на лист от маслината стара,
приведена мъдро в края на двора ти!

Приласкай ме Море,
дивна песен след мене остава,
безпощадно раздираща бездна,
от която буен, 

слънчев поток от искри,
през смълчаният свят преминава…





Екот от Всемира

Времето отминало,
понесло в себе си
задъханите, блудни светове,
във моите дни преплетени,
с тъга и порив,
звездна светлина,
във тайните ми прокънтели,
с неясно отражение
на плахи стъпки,
трескаво издаващи смирение,
безлуние и самота,

желание,
ръце,
не търсещи пощада,
безмилостен копнеж

по твоето дихание
проникващо във мен
невидимо,
пронизващо стенание,
от страст,
и кръговрат от чувствено отдаване...

Предвечният стремеж към светлина,
в душата ми

погълната от мрака
на безпощадна клада от живи въглени,
отнели свян и гордост
немилостиво,
неочаквано усещане
и жажда
за безпаметно поглъщане
на влажният сумрак,
от семена покълнали,
несътворили сътвореното,

предвечните миражи
на пустинна жажда за любов...

Потъване...

Среднощен писък...
Екот от всемира...
Мълния пробола сетивата ми...

И там, във огненият вик на моята душа,
единствен лъч надежда..носеща познание

Екот от Всемира...






Във дълбините на греха

***

Потъвам в теб, 

изгубвам се,
безсрамното ми тяло
като въже се вплита,
вселена от усещане,

докосване и стон,
две устни хищни,

ненаситно парещи,
зовящи, търсещи
разковничето на страстта,
във дълбините от усещане за грях и красота…

Ръцете ми треперещи, извайват
настръхналите форми,
алчни мисли, прегръдки жадни

и плът притиска се в плътта
и пламъка в пожар прераства.
роса и капки, стон безумен,
проникване и бездна ,
безмилостно отдаване,

тревожна същност..
пресушена от раздаване

във вихър от любовни страсти..
експлозия на влажни гейзери,
по нас потича неприлично…

Вълнуваща,

ленива красота и трепета ти,
вълна ти моя с бели гриви
в мен разбила се,
оная непреходна топлина
и болка,толкова томителна,
прелюдия от капки и възторг
очаквано,потъване
във дълбините на греха…


Сълза ли виждам да искри?

Замлъкна тихата вълна
и лъч светлинен озари я

спря се във очите ти през мен преминали,
не беше синята луна,
а моят танц,
искрящо топъл,

премина плачеща река през нас,
изля се
във грехът ни,

пясъчно пустинен…



~~~

И самотата на нощта потъва
дълбоко в мен, като безбрежие.
не мога да я скрия,

невидима прозира
през облаци на спуснато безмълвие,
отнасяйки ме в тихото безвремие.

Във хватката безмилостна на времето,
обгърнат от тъга пресичам Персеидите
самотен, пътник сред простора,
поток от огън пътя ми бележи,
самотният човек във мен,
сърцето си взривил е

и разпилял на късчета, които светят.

Невидим,

но усетил тръпката дълбоко в себе си,
потънал в дебрите на безвъзвратното,
задъхано прегърнал онова,
което в образ скъп е скривал,
превръща самотата си във песен
сбрала във едно,
живот и миг
мелодия,

най чиста в съзвучия на хор небесен...

Самотност,твоето име е живот…


Живот, 

Любов е огънят взривил покоя на света,
единственият символ на творението,
останал вечен в обичта…
самотен странник,

накарал бе човека във мен
от любовта си да засвети!




Любовен пир във луда нощ,
копнеещи сърца за дива ласка,

метежен тътен от искри
преплетени тела,

жадуващи наслада!

И огъня преливащ от възторг
и тая теменужена омая,
безумна нощ,

 пияни от копнеж
любовен пир,

 във който се удавихме!

Отражение

Мечтите ни в сумрака на залязващото слънце,
обагрени кръстопътища на нашите сенки,

раздиплени пленници.
Тръпнещо, нежно докоснало челата ни пламъче,
прекосили времето сънища изживяни наяве.
Приятелю,
в любовта ни се търсеха пламенни кръстове.
Живи огньове пламъци виеха,
сенки от тъмни бълбукащи извори.
Твоето лудо незнание,
търсещо моето лудо желание,
нашите песни, любов моя,
тази пътека от слънце огрявана,
тиха и кичеста.
Отражение на мига неотминал,
езера, очите ни отразили,
каменни зъбери,
в които вълните разбивахме...
Тътен и стон, бяло мълчание...
Ти ли взриви самотата ми?
Или прегърна душата ми!
Времето бяга,
тичат миражите,
ние стоим в ласка обгърнати…
Тъй преминават годините,
преоткрити във сърцата ни чистите !




В началото на вълнолома...
Притихнали сме, укротени
докосвайки се с тиха ласка,

прибързан вятъра
косите ми разстила,
като платна на кораб
пристан ненамерил,
вълните с грохот се надигат,
неукротени от умората,
недосегаеми 
за болката от обич,
стаена в бясната им сила...

И не,че слънцето се скриваше
и глухо чайките пищяха
и не,че нещо в мен умираше,

а тишината викаше ранена…

Бавно, ехото повтаряше,
оная неугасваща мелодия
и тихо приливът припяваше,
доловил сенките ни в залива...


Отдалеко фарът ни помаха,
въздишка от лъчи отрони,
преди да ни покрие мрака
една сълза за нас пророни…

О,сенки на отминали видения
плахо търсещи надежда...


О,неведнъж притихнали копнения
от тъмнината неоткрити,

бяла, недолюбена мелодия
тишината търсещо ми шепнеше,
като стих от лято недочакано
сенките,тез бели лебеди
тихичко се над нас летяха...

Тръгваш,търся раменете ти
в бялото на своите очертания,
ще приседна ничком до нозете ти
тихо,недокосната ще те поема в себе си,
морно ще засвири вятъра,
тръпнещо ще ни прегръща пясъка,
жадно ще изпива сладостта ни…

Няма да говоря за мечтите ни,

непленени, облаци пленени,
в нас дълбоко,

конници разбулени
бясно запрепускали,
диво обладани,
страст и огън в пламъци,
лудо разпиляни…

Ще приседна цяла до нозете ти….

Вятърът ще онемее
ще притихне времето
Само фарът в мрака ще ни свети…
Търсещ пътя между световете ни!


 

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

В зеленото на изгрева,
преди нощта
да скрие пелената си
небрежно разсъблечена ,
притихнала от морен хлад
усещам водопади
от влага и лъчи ...

Възторг от блясъка на утрото
във пламък изумруден,
душите ни обагрил във сияние,
невинно преобърнал пространството
и нас пресътворил,

недоумяващо усмихнат,
бледолунен, ухаещ на треви
от диви кълнове избухнали и нови
неумолим…

Дълбокият ти стон,
отекващ във съня ми
припламваща рапсодия,
водите укротил,

а славеят ни пееше мелодия,
усетил пламъка,
дъхът ни изгорил.

Владееше стихията ,
задъхано необуздана,
трептеше песента
и миг след миг,
се багреше кръвта ни
в поток от топъл дъжд,
телата ни целунал,
копнеещо невидим,

неуловим…

Предутринни копнения,
пленителен възторг,
небесните видения,
притихнал птичи хор,
и песента на времето,
проблясък от дъга,
къде да скрием семето,
поникнало в нощта…



Съновидения


Виждаш ли недоизречените мигове,
на моето безумно обещание,
преливащите сенки на фантомите,
бледнеещи във утринният хлад...

И тази тайна, скрита в думите,

които се отронваха безумни...
Съновидения от мисъл и копнеж,

изтръгнат вопъл, лумнал неочаквано...

И тъжният прибой край старите скали,

отломки от нестихващи възторзи...
И мойте устни, плахи, недокоснати,

които ти шептяха среброструние...

Оная тъмна, криволичеща магия,

която ни поглъщаше омаяни
и моят вик, от лава образуван,
във твоят огън диво се взривяваше!

И виждам клади и слънца!
Усещам песента на времето!
Преди да долети съдбовната стрела!
Преди да ни погълне пропастта
И виждам теб!
Преди да видя себе си !





Задъхано ми е
и ме гори отвътре,
онова мъчително дихание
на спящите дървета в двора,
побелели от спомени,
свидетели на мигове,
безмълвни стражи
взрязани в моето пространство
от огледални образи...


Превзето и оголено Аз,
Лунен първообраз на галактика от споделеност
и далечно проектиране без пътеводител и насока,

мигове,
споделяни със птиците,
крила от пеперудени трептения до теб,
във теб
и в мен
приливане,
отдаване и път...


Незнайно предопределено време
от твоя свят,

до моя
незабележим
и толкова отворен!

За теб...
За мен...


Безлуние в звездите и мечтите...
Смутена самота...


И в нея само ти! 




Искам



Голямото празно нищо,
в което превръщам нещото,
наречено живот,
ме притваря в затвора
на собственото ми аз,
оня Гордиев възел на невъзможното,
разсечен единствено,
от светкавичната пословичност
на мисълта за безмислието
на тръпнещото очакване!

Обичам те безмълвно
забързана, задъхано тревожна,
като мълния и гръм от далечно ехо,
без да спирам онова нищо,
да ме пронизва в сърцето,
за да се роди светлината от хаоса,
да потъна в него,
въвличайки те в бездната
на моето огромно, пламнало желание,

като огън изгарящ нищожноста
на ежедневните безмислени безумия
от битието ни!

Не копнея!
Искам!
Искам звездопадни пътеки горе,

там,
във пазвата на морните,
пътуващи планети,
недостигнали крайният знак,
от преливащи неони и плътни въздишки,

от които падат оковите на лудналото нищо,
за да се превърнат във сиянията на любовта,
която остава вечна,
въпреки старанието ни да я убием,
преди да ни обземе онова искащо копнение,
в което да изчезнем
сливайки се със вечността...

Искам!




Неумолима

Неумолима съм във себе си!
От жаждата в която се потапям,

от шемета на нощите задъхани
и моят свят до твоя зареден,
от шепоти
и мълчаливи вопли...

Неумолимо галопиращи съзвездия,
препускащи във нашите безмълвия,

неукротени огнедишащи миражи,
от копнеж по безпределната различност,

обагрена от пясъчните ни градежи,
светът на тихият преплетен океан
от ярост и задъхано мълчание...


Безбрежни небосклони
от лъчите на мечтите разполвени!


И ти във времето на времената ми...
Единствен ореол от мъжка сила и приливане!

Бъди до мен,
когато си отива бледолунието

и изгрява,
оная тъмна виолетова обагреност

на моят плод,
за теб неоткъснат и дарен!


Бъди във необятните селения,

на корените от дълбоки спомени!
За да останем,

във оная бяла памет на обичта ,
обикновенна-необикновенна!
За да сме заедно завинаги! 




Изстрадани възторзи

Дали защото внезапно
озари ме старостта,
или дъждът от илюзии
проникна като тежък дъх
на уморените ми спомени,
полегнали в безветрената ми половина.

Или от слънчевият кръговрат
небесно синьото ме изгори,
потънало във своите селения,
от мигове и време изтъкани,
ефирни пролетни прозрения...

А може да е утринно видение,

полегнало във уловените ми мигове,
море от бели многостишия
ти мое трепетно видение,
от вятър изтъкано,

милостиво приютило
стенещото ми сърце
преди да го изпие мрака...


Погледни ме,
аз съм древен храм,
потънал в забравата на времето,
стара монета от лумнал пожар,
скрито съкровище
от вековете...

Не бягай
в празнотата на времето,
не гони вятърът,

които отнася мечтите ти,
не търси
скритото семе на нещо отминало !

Погледни ме!

Винаги съм с теб,
около теб, 

в теб...
Тревите повехнали
скрили са в двора ми
част от душите на древните магове...

Бягам,

от нещо,
което наричат любов...

Жарава утихнала,
семе отколешно,
тиха въздишка на странник,
коленичил в молитва...

Зов,
огрян от това,
което е само любов !

Ако аз съм любов,
то във древният храм,
отломки от каменен пясък
ще цъфнат възторжени!

Ако аз съм любов,
ще блесне в деня ти светкавица,
пожарът ще пламне
по ярък от слънцето,
ще го обсипя със бисерен сок
ако аз съм любов...

Ще заплува през времето,
твоят невидим копнеж по миражите,
в тази стара пустиня ще бликне живот...

Ако ти си любов,
ще отворя сърцето си,
ще те грабна,
задъхано бликнала,
в пропастта на душата си ще те скрия,
за да спася онова
което е само любов! 




Очакване

Увиснала паяжина
в края на многоъгловият свят
уловила в мрежите си
белият ми ден,
тишината простенва ранена.

Затварям в нея болката,
озъбено свирепа
в кристалната решетка
на моята твърдост.

Извиквам търпението
отново и отново
стискам устни..

Очакване...

Мълчанието кънти
като камбана продънила
това, което наричам покой
и се пропуква със грохот !

Не се докосвайте до мене
с пръсти, със сърце
забравете,
че съществувам !

Не докосвайте
прозрачната същност
на кристала,
който е скрил
самотата на душата ми!

Може някое късче стъкло
да ви нарани!




сряда, 7 ноември 2012 г.

Усещане

Да те срещна във дъждовна нощ
наметната със бяло,
от цветовете на черешата сред двора...

Вятърът да брули челото ми,
копнеещо за полет,
а нежните цветчета
мокри да ме галят,
пожара на лицето ми
със милост да гасят,

възкръснали цветчета
в нощ дъждовна,
изригнали възторзи,
безмълвие простенващо…

Тъгата във сърцето ми
отново да запали
огньовете загаснали отдавна
и с писъка на чайките
да заридаят
далечните вълни,
замръзнали от самота
в дълбочините морски...


Окъпана във пролетната буря
тревата изумрудена ухае
на див синчец и момини сълзи,
дъждовно сплели сенки и желания,

отлитащи простори,
сенки отразили черешовият дъх,
на моят цвят обрулен...


За да те срещна във дъждовна нощ,
във бялото безлуние на устните ти впити в мен
и диво да запискат чайките,
вълните морски да ни скрият от нощта,

а там във бялото на моята душа,
една череша ще остане разцъфтяла,
и нежен цвят ще рони във дъжда,
от милостта на твоите горещи длани! 


ПРЕСЪТВОРЕНИЕ



С ридание
разбиват се вълните
пенливи приливи,
от пяна изтъкани.

Сълзите на морето,
в мен изляни
обливат с тайните си
мойте тайни сбрани.

Далеко във нощта
потъва моето стенание
изтръгнато от бурята
раздираща душата ми!

И с вопъл бледолунен,
самотен лъч пронизва
в безвремието олетяло
на мрака битието сбран.

Дълбоко, 

в самотата на сърцето
потърсих те в съня си,

дълбоко непрогледен в свят на сенки...

Бе твоят сън
от мене взет,

изтръгнат от недрата на мига, 
покрай руините на самота безумна,
в която сенките извайваха вселени.
Тревожно фара там искреше
струящ от обич,
сън в съня ни ...

От тебе бликна извор жив
във мене извора изтече
погълна ме,
не беше сън
съдбовно фара си блестеше...

Докоснахме се

океана,
във бездната изля сълзи,
не беше рана

нито спомен, а сън в съня му ...

Тя-жената, сътворила любовта му се обрече...

Той-мъжа, живота обладал притихна от възторг...

Отвориха се зейнали скали,
коралов звън навред ехтеше,
онази тайна там им се яви
дарена бе от виденията на световете им!

И Сахаанна Бураята
греховно вплете две тела,
не бяха песни неизпети,
от тях струеше любовта

Преди да зазори зората,
два ангела, 

не, две души
вървящи към небето, надолу полетяха, 

погълнаха ги морските вълни.

И бездната отвори се отново с трепет,

утробата и оживя...
тя пееше съдбовната им песен

усмихнат океана забуча!

И гръм прониза небесата,

открехнаха се райските врати,
два ангела нагоре полетяха,
от любовта им лумнаха искри!


Водата закипя!
Вселената замлъкна!
Във бяло блесна светлина!
А там отгоре Раят ги целуна

преди да ги пресътвори!





Ах, тези пламнали дихания
воалени,
приличащи на бреговете алени

погалени,
гори преплетени в потоци от желания

стенания,
от стъпките ни тръпнещи огласяни

пренасяни...

Ах, тая бяла светлина отвътре лумнала
в копнеж по устните ти, горестни
воал от влагата, преливаща във звуци
сълзи от яростен копнеж,

във слятото ни обиталище... 

Огънят с който проникваш в утробата,
оня първичния,

скрит във недрата на моето нетърпение!

Жар неизтляваща,

пепелище разголено,
въглени живи,

твоите устни разпалени....

Световете се сливат в огромно безмълвие,

птица пламенна в мене отново се ражда,
меч пробожда пустиния хребет на Олахарита
сянка, паяжина изплита Еахарита...










Откровение



Очите ми пресъхнаха от взиране,
пустиня суха,
безводна бездна,
безсловестна.

Покоят на оазиса раздира ме,
не мога да усетя
шепота на тишината.

Дете на светлината съм,
душата ми премира
в пресъхналата плесен от мълчание.

Звън от искри отронва се,
заглъхва в пясъчно струение,
предвечна изконечност,
мигновение.

Небето е отворено!
Просторът е във мен,
така небесно жива съм.
И трепета на моето сърце
в съзвучие със Тебе резонира.

Видение непреходно
домът ми вечен!

Любов,
космическа енергия,
изтръгнат стон от вулканична сила.
Не,ти не си безумие
ти си лъчение,
на моята любов небесното знамение!






Душата ми потъва във мълчание,
отронва се последният поток безвремие,

лениво мълния пресича хоризонтите изстинали,
самотно пътник уморено вдига поглед,
късче замръзнало небе...

вторник, 6 ноември 2012 г.

Мое Море

Мое Море 
задъхано
искрящо
огнено преливащо

нежно,
песен небесна,

мълния блеснала, 
ехо, на моето ехо,
песен но песента ми...


Сълза моя,
неизплакана
Море мое,
тъй дълго бленувано
любов в любовта ми
отронено бисерна
скрита в бездната
грейнала в изгрева
сияние в сияйната зора

на залеза
предварила изгрева 

преди да падне мрака...



Преди да се роди любовта

Опит за пиеса по Шекспир ...

"... Колко тъга,се крие в тая красота...
...Навсякъде, навсякъде е тая красота... 

Красивее ли човекът, красивее ... 
ала гигантите в земята се не крият
- те не са кълнове на страхливи цветя
- ала не тъга, не плач,
 ами дерзание,
 това е земното терзание ..."

... Което ме кара да не забравя .. .
кой, защо, как, колко и всичко онова,
 което ми напомня,
 че съм... Анна.. и че ти си Морето...

 ...Ако променливото "всякога" крие частица вечност,
 тя ни става понятна, 
 нашия устрем към тоя идеал,
картина цветна от цветния свят...

...е една тъга в сърцето 
или проблем на ума;
 тоя устрем не е ли любов?

 Устрем към любовта...
 за любовта...
 красота,
 която търсим въпреки всичко и поради всичко...

 В тоя малък свят,твоят свят,
сърце мое...
 един от твоите светове...
 се крие същата стара истина...
за едно море,
за теб, за мен, за нас...
 и това,
което е обичта ни... земната!

НАРИЧАНЕ

БЕЗ ДЪХ

Неизбежно

Порив мой неизбежно есенен
със привкус на кафе и тъга,
струйка сребърен дъжд във косите ти,
а на устните късче дъга…

Пристан мой, неизбежно спасителен,
като тиха въздишка в деня,
като пламък искрящ във косите ми,
като стон на любяща жена…

Неизбежният шепот и вричане,
като шум от далечна вълна,
с теб догонвам мираж, или истина
листопадно ни пее дъжда…


Тази наша истина-неистина
дето тича по прашните пътища
знойна, разголена...

Поизпечена, недоизречена !
Загнездила се в сърцата ни като жилав корен !
Как да го изтръгнем като е дал живот на лъжата ни ! 


"Аз съм в твоят ден, ти си в моите мисли "

Н. П.

Ще бъде нощ,
а тебе няма да те има...

Ще свети пак звезда на небосклона
луната облак ще закрие,
а тебе няма да те има.

Сама ще съм
загледана в звездата.

Дали за тебе ще тъгувам
или в пространството ще търся
отново пак пустиня и миражи....

Ще бъде нощ...

И влюбени жени ще има,
очакващи
и стенещи от обич,
които пак ще гонят ветровете...

Ще бъда с тях,
но нещо в мене бавно ще изтлява,
като огнище,
въгленче в което няма
и няма да ме има...

И моята надежда
като пометена от взрив ще се удари
в металният отблясък от стомана,
в метежният порой от безнадежност,
за да притихне покрай посребрени клони
и да угасне в някой
мрачен извор
и няма да ме има...

Ще бъде нощ!
Луна ще има!
Сеното юлско ще ухае!
Звездите ще се смеят! 

 А тебе... няма да те има!