Светлея в незавършените паузи,
внушение подгонило безумно търпеливите раздумки,
в подножието на пристаните с лодките
приклещени с придънни тежки мрежи.
Зад хълма сенките
размиват световете,
земята кълновете скрила замръзва заскрежена,
вълни притихват в пазвата ми усмирени,
все тъй оглеждайки се в теб и в мене.
Това море приижда във съня ми със силата на бездната,
терзае дишащата ми стихия подгонена от ветровете.
Превръщам се в
усмивка мила,
по нервна от привечер подранила,
по нервна от привечер подранила,
дали и в тебе суетата тъй надвива над разума,
готова да го предаде?
готова да го предаде?
Еднички розите със цвят ефирно пасторален притихват.
По сляпо от прозорец без завеси съскат мрачините на думите
изречени
залостени във злобата на нечии невидими усърдия.
Пресявам пясъчните сплитове лъжа от недомлъвки на фантоми.
Разлиствам вечерта на теб отдала
оная моя нежност, бяла, бяла.
Мелодия изпраща ми дъжда,
ти си до мен и в мургавия залез отразен в очите ти.