***

Пазя те

въздушен миг

от спомени,

мимолетно съхранени

свити във вързоп,

раждаме се

и умираме без време,

в примката

наречена

Любов...

***

прозрачно небе

сътворено

меко

изчистено

топло,

като милувка

преди

разсъмване...

бяла секунда съм,

разтворен цвят

в плазменото равнодушие

на делника...

***

В бялото на белите петна

има нещо чисто бяло..

Не е петно, цвете е..

И толкова е бяло,

колкото го съхранявам там,

където си е само мое...

***

Не обичам певци, които пеят..

Викат и не ми казват неща..

Дразнят забуленото ми вдъхновение...

Обичам тъжното, което ме предразполага..

Разбълниква ме...

Анна съм!

събуждам всеки,

който иска да заспи...

***

дали сме аксиоми

апликирани формули

на две горящи измислици,

или пространства

събрани и разделени...

вятърът слуша

разнася пепелта

запомнил очите,

които другите

не виждат...

***

исках...

да те попитам

посока

ли съм

или

прозрачен сън,

провиснал

шал с ивички,

или корабче

без платна

преглътнало

вятъра,

преди

изтока

да

отплава

на юг...

***

между звездите

вечерни

четох те,

отворена

книга си...

точно моя,

последна луна

с твоите думи

купчинки

с точки

за мен

написани...

затворих те

в себе си

утринно

твое

мое

ухАние

Думи

Намери ме в думите ми

и поговори със тях..

Приближи се с твоите думи..

Те шептят...

Те са птици...

Те някога били са мои,

след това във тебе долетели..

След това ги правиш

много по-красиви...на излизане

и ме правиш да обичам...

Думите са нещо лично

По-лично от гнездо

Чувство е.

Днес говорих с тях..

***

мечтае ми се

за брегове

върху раменете

на отдавна заспали

пясъци

в безветрената нощ

на сънищата...

***

Морето ми.

Океан е...

Прилича на мен.

Тюркоазено

Вълшебно

Влюбено....

Бурно.

Отдадено....

Бяла мида

седеф

мокър вятър

яхнал думите

затворени

две по две

в капките

на моето

присъствие...

***

сутрин

небето празнува

капещо в изгрева

ромоли

своите приказки,

събуждане

босоного

капчуково

мое си,

проплаква

с празнуващи мисли

бездомно свободно

като секунда

пропуснала залеза...

***

Разговор преди да дойдеш

- Преди да заговориш погледни в себе си. Какво виждаш там? - тя виждаше през него, потънала в залеза.

- Необходимо ми е да погледна в тебе. В мен всичко е като мъгла. - той потръпна зиморничево и сякаш се сви в сивото на нощта.

Вятър разтресе стволовете на дърветата. После  утихна в ъгъла на градината, осъзнал своята неедентичност.

- Хедонистична съм. Видя ли това? И обичам класическата музика. - тя се усмихна.

Той се намръщи. Тя сбърчи носле.

Някъде далеч утрото разтвори слънчево ветрило.Облаците увиснаха като люлки, звездопадите лилавееха като отвъдни измислици.

Това нещо, наречено любов затрептя в устните, едно препълнено утре отвори прозореца като хубава дума.

- Преди да дойдеш сънувах докосване... - тя утихна замечтано - Чудех се, дали ти си вятър или полунощна приказка?

Той не знаеше какво е. Дълго многоточие или търкулната сълза. Искаше само да се слее с нейния хедонизъм пълен с цветни дъги пеперудови и тайно да наблюдава как се съблича.

- Преди да дойдеш нямах сънища. Имах перфектната утеха на заключена въздишка. - промълви той - Нека бъда твоята приказка, тъмна и пенлива но истинска! Ако си музика, бъди моята мелодия!

Тя въздъхна. Това беше и се случвало някога.Същата измислица, подобна на ангелско песнопеене. Някакво уморено ехо приличащо на тишина.

Погледна го свечеряващо и се стопи в думите, които никога не изрече.

После сложи новите си очила , за да се превърне в себе си.

***

Полегни на гърдите ми,

да те послушам

легни кротко,

въздишка съм,

с ветровете общувам

онемяла от тичане...

Дъх съм,

полудял от обичане...

Слушай ме,

ще те нарисувам

раждащ гръмотевици

в хаоса от чувства...

Полегни и обичай ме

люшнат от люляци,

прозрачен кристал

в градина въздушна...

Такива сме,

звездокрили

вероятно измислени,

но толкова истински...

Постой със мен,

прегръщаме изгрева...

***

“Нито аз съм аз,

нито ти си ти,

нито ти си аз.

Нито пък аз съм аз,

ти си ти и ти си аз.

Ние станахме едно така,

че вече се обърках

дали аз съм ти

или ти си аз.”

~Руми

Когато ти,

когато аз,

когато ние,

прохождаме опипвайки

трънака

и блудници са

нашите криле

поели пътя си

към самотата.

Когато смисъла прострелян

в сълзите ни намира бряг

поглъщаме отплувалия вятър

докоснали незнаен свят.

Когато сенките добиват смисъл

слънчасали от тъмнина

обличаме най белите си дрехи

обречени на любовта...

***

и вятъра през мен

със спуснати коси

атлазено невинен

измисля хвърчила

прегръща ме потайно,

блуждаещо напевен

рисува пеперуди...

прилича на хлапак

във устните ми влюбен...

***

Здравей ,

Ще ти пиша кратки изречения, без да се обяснявам много.. Искам спокойно,без емоция да прочетеш това писмо. Написах стих за теб. През деня беше..Навлажниха ми се очите..

Далече си ...какво от това..

Написах хиляди други неща..които не знаеш..

И въпреки всичко...

ВИНАГИ СЪМ ТЕ ОБИЧАЛА..!!!

Никога няма да те видя..

И ПАК ТЕ ОБИЧАМ!!..

Кой би обичал така..

Никой..

Тихо, кротко съм те прегръщала...скритом...

Както и да е.. Като куче съм..Обичам до край!..

Нищо не искам от теб !!!

Остави ме да те обичам, както си знам..

Няма по-тъпо нещо от едностранната любов..

Всичко ми е ясно, но Ти си в мен! Не мога да те махна! Обичам те без да има смисъл, обяснение, надежда..логика,.. но не ми пука!?

Беше ми писал..”Искам някой да ме обича безрезервно”..

Ето, така те обичам..Че и още по неадекватно...Такава съм..Едногамна..Ти си моето едногамие!

Това е!..Повече за обичане, дума няма да обеля..

За това си има..утре..

Написах ти писмо...прилича на стих....

***

Моля се,

в някоя топла вечер,

заскрежена от мъгли,

тайните да замръзнат,

оплодени от нежността

да се родят отново

недокоснато чисти,

с ярък нюанс на виолетовото.

Да те гледам свит

в клоните на мушмулата,

близо до водосточната тръба,

в ягодовите блещунки на лехите

цъфнал девствено истински,

като камбаната на църква.

Наклонени петолиния в прегръдка славеева люлее ни..

Аз да ухая на черешово клонче,

скрито като птиче гнездо

невидимо за другите,

там зад ъгъла мечтание,

където часовете умират

изтощени от срещите

на толкова изгубени духове.

Моля се,

да помечтаем за правилните неща,

по нашият си начин,

тичинково,

с вкус на череши

с ягодов пълнеж от сънища

и няколко свенливи теменуги,

моят подарък за теб.

Излез в откритото

да те погледам

преди да изчезнеш отново

там в сенките...

близо до водосточната тръба

свит в пашкул на пеперуда...

на Лу

***

Хрумчо и Мермейда

началото

Мермейда се научи да пише преди на проговори.Така изразяваше своето презрение към необходимостта от каквото и да е посегателство върху нейните свободи /не, че имаше такива/.Почерка и беше неразбираем. Съкращаваше думичките. Допълваше ги с многоточия, като бягащи рибки от пасаж преди буря.Сутрин обикновено не беше в кондиция, нощните разнобои взриваха крехкото равновесие в нейния свят. Затова изглеждаше своенравно неудовлетворена, стараейки се да изглежда палава. Някой я бе родил без да пита иска ли да попадне точно в това море, точно с такава опашка, вместо крака, за да зеленясва като пристанищен док сред отпадъците от железария.

По това време беше почти на 2 месеца, живота и започнал някак си вървеше като към никак.

Точно тогава видя този любовчо Хрумчо, за първи път. И реши да го побърка, щото трябваше да набие някой, беше гневна на цялото море плюс световния океан.

Щеше да развали комфорта на хартиеното му състояние. Одрипана детска книжка висеше от джобчето на панталона, презрително Хрумчова за русалка с поетичен опит като нейния. Беше родила мъдро неправдоподобна.

Огледа го, свит до изкорубената лодка, срамежливо синеок, като морска вълна разбила се в зеления пламък на очите и.

За миг и се прииска да го вземе, да го спаси, толкова сладостен беше, голям в своето безпомощно озарение, крехък като морска звезда от други морета.

Беше само миг, в който коравото и сърце трепна.Тя размята опашка, пяната отрази немия писък на беззвучието, нарисува пълна безмислица от кръгове, наредени като балони преди да се спукат. После докосна лицето му, невидимо в кроткия копнеж от разпилени песъчинки и отпечата себе си на хоризонта, обливайки с безразличие безличните морски дълбини, които я погълнаха.

Анна Дамянова

Някъде където

Дъждът без звук е,

нищо че е бос,

донася повей

на цъфтящи теменуги...

посоките са често кръстопът,

във немия отрязък

от презряло време...

камбанки звъннали

на раменете ни тежат,

изпуснали въздишки

в чаши с две кафета,

дълбоки небеса

над нас валят

дълбоки преспи

в цветни въртележки...

и тъй по друмищата

чакаме нощта,

да ни прегърне с влажни ласки..

във тъмното мълчим,

останали без глас

а вън светлее ли,

светлее...

Слънце...

Самотното пътуване ще свърши знам,

импресии във синьо,

стоплили гръдта ни,

кенари кехлибарени,

със винен вкус

и ягодова пролет,

цъфнала сред ветровете...

Там някъде където...

Поляни с дивни цветове

грижливо ще ни подслонят...

Побързай време,

на съдбите кръстопът,

и няма време...

няма време...

на Лу, на мен подобен..бе...

***

на Лу

Дъждът бил бос,

съвсем без многоточия,

прозрачен скитник

между световете,

измислица заради мен,

за да се скрие във очите ти...

да седне върху облака на мислите,

за да ме охлади,

за да ме сбъдне,

да ме смали да смръзване,

преди да се разбия в плочника...

***

Мокър ден

плисват в очите

дъждове

от сняг

без цветове

обливат ме

неузрели фантоми

свобода.

После водни лилии

прецъфтяват,

отворени като устни,

уязвимо безгрешни,

оцелели

сред лавандуловите полянки,

на няколко недописани

разполовени

недомислици.

Ще те докосна...

Беззвучно е...

Затворено

като ненужна метафора...

И никой нищо не разбира...

***

Ръцете ми весла са,

потопени в море от мляко...

това го помниш...

Мое е!

Но не знаеш,

за мен си

едно цялостно млечно потапяне...

***

Нищо не казвай

преди полунощ,

кехлебарен сняг си,

в приливен сън...

Чаша Джемисън...

без теб,

по истинска от мъглата...

в мен,

Чаша Джемисън...

без теб,

разплискан сняг

върху бялата покривка

на нощта...

***

Тази нощ

искам да съм прищявка,

от недочетена книга,

или пясъчен стълб,

пълен с медни пити,

после ще чакам вятъра

да ме вкуси.

Ще ухая на ручей,

ще те примамя с песен,

знаеш не мога да пея,

ще те разтанцувам,

а ти ще мълчиш

с виновен поглед.

Остани,

имам топли устни,

пръсти от коприна,

косите ми са вероникови,

пълна съм с тишини,

ще ме познаеш

когато

те вдъхна прошепнат и мой.

В градината на ароматите,

ще сме водни лилии...

***

Голотъмна нощ,

несвечерена...

Ето ме,

тук съм

и не съм тук.

Рисувам мисли,

белязани многоточия,

точно на брега,

нарисуван от теб.

Полъхваш ме...

Милвам те...

Били сме линии,

люляни от въздишки,

изгърбени просяци,

полудели от обичане,

без обич...

Докоснахме се лунно,

лекокрили шашовци,

омагьосали безумието,

акустика при пълно безветрие,

превърнали болката в любов...

Прегръщаш ме...

Прегръщам те...

Светим...