Мъгла като парцалива дрипа, нощна птица в най-безветрения
хоризонт на мрака.
Изчезвам в лепкавата прегръдка на мислите.
Там пътеки няма, само
водоскоци тишина, пустинни вопли,
отдалеченост и оная бавно наслагваща се тревога отвътре, тихо настанала се в
безветрената половина на света.
Има ли стъпки по пясъка, или просяка скитник въртеливо
завихря сънища в обратната страна на луната, застанала като страж в
неосветеното лице на мрака.
Отвъд това място има светлина, живот, има усмивка и вечност...
Как през мъглата да премина, преди времената
да поискат дан за неслучилото се..
Крехко равновесие между световете в които не присъствам...