сряда, 27 февруари 2013 г.

Очила | Археология на подсъзнателното

Очила | Археология на подсъзнателното

Струна от миражи



За твоята градина закопнях
със злак от слъчева магнолия
и морна в стряхата на твоето сърце се сврях,
като ранено птиче, невъзможно оживяло.

А сянката на двора хвърляше петна,
от бледо виолетови стенания,
във нашата градина със цветя
откраднати от райските селения.

Ако усетиш отново аромата познат,
на море и солени простори
там, в градината пролетна сътвори ми мечта
потопи я във здрача бунтовен.

Шепа нежност ми дай, стръкче синя зора,
капка мед от дъждовна роса,
ще притихна до теб, моя бяла въздишка,
кораб мой със развети платна.




Вместо есе




"Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

Христо Ботев


На улицата знамена,
звън на чалга огласява
всенародната борба
със глъч и  зейнала забрава.

Ще гоним ние монопола,
властта ще сваляме навред,
а плаче истината гола,
възседнала трънливия венец.

Че пак ни яхат  цветноСветни,
атАки, синИ знамена,
червеноликите прокоби,
вещаят адски времена.

Отнякъде гласец извива,
самонадеяна мома,
до нея момък и припява,
 защо ли се върти света.

А тамо в делничната гмеж
 в обрулената ни страна,
душица клета рови във боклука,
оплаква свойта сетнина,
да хапне залъка мухлясъл
поредната и дневна дажба
дар от мастит политикан,
ухилен млъсен зъл чакал.

И жално е и болно роде зажъднял,
за свобода, покой и радост.
Права и свободи  на прах разбити,
от политиците мастити!

Какво да кажа най-накрая?
Бля бля и дрън дрън-ПарлаМентА!
А дядо Йоцо в мрака гледа…
със поглед сляп и насълзен,
чедата на Родината ни клета
разпръснати по чуждите страни.

И мрачно е в душите ни отрудени,
мечтите ни отново са прокудени,
във зейналата паст на Алчността.

Народе , днес е време за борба,
такава буйна и епична,
а не потайна и себична.
И нека си развеем знамена,
да гинат вражи племена,
че много болка има в нас,
затуй изпадаме в несвяст.

И жално е това тегло,
Но ако има Небеса и Вяра,
във тях е светостта и избавлението!

Народе мой, преминал си през Ада,
сега е време пак за бой,
но не със брадви и със кръв,
а само с Вяра и Сърце
За Кръст готово!

27.02.2013 г.


неделя, 24 февруари 2013 г.

BUTTERFLY


Не ме съди, че крия нежността си
под маска зла и присмех хладен.
Не ме кори, че съм стихия
обричаща те на греха си.

Когато пеперуденото в мен,
със смях и радост заиграе,
ще бъда като сбъднат ден
закичена със цветове от Рая.

Ще бъде песен и целувка,
ще бъда пролет разцъфтяла,
ще бъда утринна милувка,
за устните ти зажъдняла.

Понякога ще бъда лято,
със житни класове узрели,
гръдта ми ще е жито зряло,
за твойте милувки закопняло.

Ще бъда есен златокоса,
ще те опия с тежко вино.
И тялото ми ожъдняло,
по силата ти ще въздиша.

Във зимна буря ще те срещна,
такава бяла, пеперудена,
легло ми постели пред огъня,
любов, за тебе съм  орисана.





Притулена в чата


Притулва се ветрено зимната нощ,
сумрак любопитен отвънка  наднича,
усмивка безгласна прилична на звън,
безмълвно шепти в тишината.

Тя пак е във чата, жената позната.
Залутана птица с тревожно сърце,
ефирно притулена във полумрака,
светлеещо зимно неземно лице.

Клавишите чаткат, препускащи вихри.
Пробягват и думите, блян от слънца.
Затичват се мислите, тъй теменужни,
въздиша стаената в мрака тъма.

А там зад екрана копнежно кънтят,
любовни сонети и сладостни песни,
дарява им радост жената-мечта,
дарява  им слънце и бели планети.

А после притихва, почти в полунощ,
сълзите покапват в кафето студено,
изляла бе в него  горчива тъга,
залутана в мрака дъждовно притулен.


събота, 23 февруари 2013 г.

Не стъмва



 Миражно светът се обгръща в мълчание,
мъглата покрива заблудените птици,
уморени светове в уморената вечер
трескаво полумрака пришпорват.

Привидя ми се бряг, а на него човек,
не ми беше нужен фенер да го зърна,
Бе човека  сърце, като факла от жар
 като  блян по изгубена песен.

После всичко се сля, уморени платна,
 от въздишка пропита със болка,
 тишината прокобна в звън камбанен се сля
кой ли миг поривист бе погребан до нея.

Нещо жегна ме пак, помъдряла тъга
като танц завъртя се със мене,
в теб любов ще се скрия, моя ярка вълна,
невъзможно със теб ще се слея!




Дребования


Такъв ми е денят,

заплитам прежда,

с втъкана паяжинна нишка,

подреждам в плетеницата надежда,

но до делничното тя се свежда,

че почва ухае на канела,

в която сладкото е вече на предела,

а празничния монолог

стои заключен във долапа,

любовното кросно е в блог,

достоен за клеймо във шир-потреба.



Ако съм  бръкнала в меда,

вкусила съм от сладостта на ябълките диви

на горските дъбрави и мъха

във който плахо стъпват самодиви.


То толкова нелепо е сега,

във плетката канелена да запреда  коприва,

ще се обрина от това си знам,

и няма да съм пясъчна коприна.



Затуй ще си забъркан каркаде,

с привкус на туарег и на хабиби,

а после ще се метна на колата,

запрашвайки  в пустинята  позната!



сряда, 20 февруари 2013 г.

Поетка


В коремчето на мама щом зашавах,
роди се римичка във мен,
света тогава не познавах
затуй си ритках ден след ден.

След туй със рев се появих,
туй беше първият ми стих
римувах мама и дете
усмихвах се от все  сърце.

Пораснах шеметна поетка,
и в де що има сайт писах,
уж бях поетката-кокетка,
но Оскар още не вземах.

Но пък  завъдих се  с любови
все най-отбрани и от сой,
затуй и римата ми дреме
внезапно свирила отбой.

Ще бъда Жорж, а може да съм Санд,
но само Ана в мене дреме,
ще взема пак да хапна тоз бонбон,
но няма да съм нивга на колене!


Афея




Когато ме потърси се явих
аз съм Афея, в остров скритата.
Протегнах ти ръка да те спася,
това ти сам го пожела.
А после подарих ти любовта ,
поведох те във тайнствени места,
които пазех за спасение,
там пееха русалките посестрими
разливаха се бесерни слова.
И птиците със нас говореха,
опсипваха ни с цвят и чудеса.
Тревите бяха от кристал,
реките от нефритени сълзи
жадуваните небеса
затваряха пространствата за нас.
И острова разцъфна като приказка,
прегърнала бе нашите сърца
и всичко беше красота,
тъй истинска в измисления свят.
Дарявах ти мечти и бях жена
живееща единствено за теб.
Раздавах ти амброзия и мед,
ти плачеше на мойте колена,
целувах само твоята душа,
а  аз превръщах се във степ.

А после всичко изгоря.
Бях най- страхотната Афея
А днес съм виртуалната жена,
която съм измислила за себе си!

Какво пък, нека да е тъй!
Кой днес си спомня за Афея?
Тя пак е на измисления бряг,
 и само вятърът самотен е до нея!

*Афея - ( грц."невидимата,"изчезналата" на остров Егина)  нимфа от митология, спасявала  от удавяне хората.

вторник, 19 февруари 2013 г.

Апостолското



Ти знаме си на всекиго в ръцете.
И колко нужен си ни днес,
да призовеш отново гласовете
на нашата погубена любов.

Да ни запалиш клада от възторга,
във който блясва свобода
и пак да тръгнем из къщя порутени,
във дебрите на нашата тъма.

Сега си песен, раждаща надежда!
Но колко тъжно е това,
да си сърце, така човешко
разкъсано на хиляди слънца.

Затова сияй, раздавай ни поуки,
че днес сме като скапана рая,
делят ни на електорати и потреби,
кой гледа в нашата душа!

Били сме нация от етноси и неделима,
била разкапана разграбената ни страна,
но кой посади свято семе,
и плод какъв берем сега?

Дяконе, не си икона, ти си кръст,
отдавна се отрекохме от тебе,
въздишаме си всинца
а отвън, врагът народен хич не дреме!

Горчиви плодове ядем,
Забравихме какво е род и обич,
Как нужен си ни днес! Поклон!!!
Но този път, не искам да те предадеме!


неделя, 17 февруари 2013 г.

Недолюбена



Белопер и нагизден запристъпва със хъс,
лебед странен и малко навъсен.
Аз подскачам си волна  из зимната ръж,
ведро слънце в косите ми грее.
В здрача светъл  съзирам  нехае нощта,
виолетово нежна девица.
Странен лебед размахва широко крила,
в мрака клюна му  пагубно лъсва!
Сто целувки напевни ми спряха дъха,
ненаситен е белия скитник.
А  над мене отгоре отново звезда,
шеговито усмихнато цвете.
Дълга нощ се задава, а отвред тишина,
май пернати сме двамата в мрака.
Но какво пък, след тая безумна игра,
сто цигулки   рефренно ще пламнат!
Днес е славата тук,
хайде дайте ми вино,
самодивско душа ми запя,
няма никой до мен, само лебедов пух,
перушина и шепа тъга.
Нещо стяга ми вътре душата,
пак във приказка гмурнах се днес,
но какво пък, лебед бял
шепа лебедов сняг  в капки  бяла луна,
във бездомната шир ще ми светят.


















Неделно


Опитвам се да те рисувам среброкос,
февруарски  повей облачно въздушен,
такъв приветлив, образ сътворен,
единствено в  съзвездие за  мене.

Как искам да ти дам едно небе,
не това, покрито с акварели,
а с моето невидимо сърце
измислено единствено за тебе.

Една клокочеща рапсодия от пролет,
във тихи сребърни води
с ръце развихрени вселени
от слънце, светлина и висини.

Не ми припомняй минали сезони,
не споменавай  некосените ливади,
не спомняй есенните дъждове,
ни  белия простор на снеговете.

Прониквай в мен, във крехката ми същност,
земя съм, зажъдняла за роса,
мечта ми дай и още ме прегръщай,
неделно,  празнично, превръщай ме в безкрай!



събота, 16 февруари 2013 г.

Коварство и Любов

 Във Шилерова драма попаднах изведнъж

с коварство и любов разпъната на кръст.

Стовари се внезапно небесния болид

със взрив от небесата, разрошен, страховит.

От изток нещо трясна, било метеорит,

а  в мен яви се рима, за стих опасно див.

Заблъска леден повей от древната земя,

замря ми пак сърцето  усетила мъжа.

Прихванах нова треска, със ник незабравим,

във блога ми проблесна, като следа от дим.

И  с радостна  омая коварство ми реди,

любовната ми драма  наостри пак уши!

Небесен мъж и дъжд, превръщам се в Даная.

Какво ще се роди, преди да видя края!



четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Maybe I Maybe You


Защо ли пак се връщам на моя сън в съня,
във старата ми къща с фасада от пера,
измамливо невинна,  безпаметно добра,
напомня ми хвърчило и бляскава дъга.

Поскъцват остарелите надвесени греди,
отлитнали са смелите лелеяни мечти,
и толкова е есенно смълчаното небе,
потупва листопадно  смутеното сърце.

Ония бели лилии  с които ме дари,
платна на кораб бяха във морските води,
а днес са разпокъсани като момински свян,
безцелно разпиляни, обречени на срам!

 Отвън наднича утрото с обветретено лице,
 в до болка изнуреното копнеещо сърце
 и баста на илюзийте през всичките ми дни
дъждовно   плаче вятъра и приказка реди!

Поспри самотен скитнико над белия ми бряг,
там грее като приказка моряшкия ми знак,
че пак съм  изумрудена, сияеща зора,
поглеждам плахо  къщата с фасада от пера!


Февруарското



Весел празник с Валентин,
май до Трифон се събудих.
Ех, че февруарски дъжд,
в облак  сутрешно разбунен.
Винце без мярка и  мезе,
нещо ми върти главата
шапка нямам но защо
виждам си отзад краката.
Торта с крем - Тибетско плато
после някакво сърце,
рипна Бакхус да се смее,
от съседното кръчме.
Дионисий с мен  играе
и кръвта ми закипя
ще го метна във кревата,
а над нази Небеса.
Елексирно ме зарежда,
туй божествено момче,
в мен богинята напира
с туй възвишено винце!
И защо така клокочи
днес вечерното небе?
Утре ще бера срама си,
момко ти насам ела,
и спонтанно ме целувай,
февруарско ми е знай,
хайде с мене потанцувай,
и на воля поиграй!
Сбъдната мечта съм днес,
страстно, трепетно ме притисни,
шеметно гърдите ми целувай,

и юнашки ме люби!


сряда, 13 февруари 2013 г.

Огнена жена


Ти жертвеник си,
кладата съм аз
и пак сме чудо!
Не те опустошавам,
паля огньове и изгарям.
И още те обичам,
толкова си морски,
солен и развълнуван,
Превръщаш ме в стихия,
когато ме целуваш,
ставам устни и сълзи
алчна буря,
задъхано южна,
към тебе затичала,
виолетово небе,
неутолена девица,
потърсила любовта,
невъзможната.
Спуснах воал,
трепетно видение,
гърдите ми,
бели гребени
бликнали в пяната на мъжката ти власт,
в която притихвам.
Гори ме жаркият ти пламък,
познат и близък
извайваш ме с ръце,
от нежност прималели,
топъл вятър
в безветрието на нощта,
мъгливата,
скрила ни от изгрева на слънцето.
Сама съм,
къде да се спася от себе си.




понеделник, 11 февруари 2013 г.

Един ден

Дали не те живях живот,
изгубена по прашните ти друмища
или самотно прелетях,
във рая на потайните ти сънища,
дали не те усмихнах в грешен ден,
със дявола играеща на жмичка,
или не бях на ангела сълза
превъплътила се във цветен прах,

безсмъртниче.

Дали не те усетих жив,
прекършено крило на птица,
загнездила във адския портал,
отвъд илюзията за вечност и разтуха.

Дали не те болях, не те преплувах,
жадувайки за нови небеса,
дали не те долюбих, омагьосана
от твоята игрива красота.

Бъди живот,
не ме предавай днес,
бъди ми сянка,
вплети в косите ми лъчи,
от огненият лъч забрава,
танцуваща на воля нестинарка,
отдадена на своята любов,
във това ме превърни.

Защото жив си, мой живот!
Преди да се родя отново!




понеделник, 4 февруари 2013 г.

Защото си сърце


Мое бунтовно сърце, 
предузнано и непознато,
биеш  екотно,
сляпо отмерва  отвътре глух метроном,
пагубни вихри се спускат обречено,
сянка от писък на птица в блатата  мъгливи,
в горите на дивните ми видения,
сгушени в недрата на моето недоволство.
Столетия от мига на прераждането,
във който изгубих дом и същност.
Не ми отнемай светлината в душата Предвечний,
остави ме скрита в пазвата на любящото си сърце.
Загубих се и не мога да се намеря!




петък, 1 февруари 2013 г.

Приказна жена


Преди да се родя съм те обичала,
затова за мене празник си в самотния ми ден,
комета съм, случайно преминавам през съня ти,
прераждам те тревожно в сияние за мен.
Съдбовен знак съм,
любовно приютил те,
кометите зареждат със смисъл жив,
енергията жизнена попивай,
сънуваното чудо преоткрий,
че днес съм тук,
изпивай ме до дъно,
а после ме люби като насън,
в предишните ми мигове щастливи,
носи ме  прималяла в мъжката си гръд .
И после ми вмени вината,
за любовта ми - приказна жена,
която през живота ти премина,
оставяйки след себе си следа!
Сега ме прегърни,
дари ми време,
гърдите ми са розови сълзи,
поемай жадно,
не жали ме,
изгарям в луд копнеж по твоите очи.
По  устните ти алчни, диви,
до болка впити  в тялото ми днес,
побързай, дрехите ми огнени събличай,
гаси пожара ми  със мъжкият си стон парлив.
И в приказка отново превърни ме,
във сбъдната вселена от любов,
усещайки те в себе си поемам
звездният ти  накит - благослов!