Гласове
Едно очакване ме дебне
среднощно, носталгично,
диво. Копнеж пресъхнал.
Уморен от своето безсилие.
И тая крехкост на зеленото,
целунато от смисъла копнение,
жадува за меден извор край потоци,
с жужащи думи полудели от обичане.
Гласове, до живост измълчани...
Галопиращо притихнал лабиринт,
метафорична епитафия. Многоточия...
Безгласни гласове. Демони.
Търкулнати полета пълни с раковини,
по- морски от лагуните среднощни
и капчици вода по устни оживели...
хармония в бадемова постеля...
Гласове. Пълзят по тялото ми. Докосват.
Опалена душата ми немее във люлката
на толкова прозрачно сини нощи,
разтваря огнедишащото време,
взривено от безумното обичане .
Глъсът ми пролетен пастел рисува,
вдъхновение. Мълчиш. Защо ли те измислих.
Неразгадаем си за мене.
