***

По идея на Boris Marholev

Красавица

Красивата жена е лъч небесен,

за мъжовете примка,

за мъжете песен,

краката и са слънчева позлата,

а между тях се крие красотата.

Ако умът и е наред

дарява свобода

на смотаняка блед,

или на луд поет...

тревогите оставя зад вратата,

за да осмисли красотата...

Красивата жена е ранозрейка,

късмета и е ангел с тюбетейка...

Финалът за сцена е,

ой лала...

благосклонността митична,

в къщи чака я метлата,

съпругът и децата...

проза фантастично..идилична...

А Бичът Божи запомни,

е само за тълпата,

във древни крепостни стени,

забива с токче самотата.

красивата жена

е празник за тълпата...

Анна

КРАСАВИЦА

Красивата жена е Божи бич!

На мъжовете мозъка влудява:

и всички те от смотаняк до пич

на благосклонността й се надяват...

Но тя върви надменно между тях

с навирен нос и с токчетата трака,

а те готови са на всеки грях,

за да успее тяхната атака...

Уви, на халос пушките гърмят!

Недостижима тя е за тълпата:

обсаждат крепостта й всеки път,

а на финала лазят й в краката...

Безстрастен е студеният й взор

и никой да го покори не може:

мъжете се оттеглят сред позор...

Помни: красавицата бич е Божи

Boris Marholev

Нимфа

Защо не се усмихваш

чедо на горите,

ти нежен цвят от клонките на люляка,

задъхано блаженство

в лилавите воали на мъглите,

среднощно тайнство,

приказен мираж,

клепачите на утрото обгърнал

в сладостни копнения...

По гола от гърдите на луната си,

изваяна от кехлибар със дъх на амбра...

Нощта прегръща те с уханни сенки,

миражите шептят потайни думи,

потръпваш тиха и покорна

във кратките минути вечност опознала,

тръпчивата любов

на жадни устни до лудост влюбени

във твоето присъствие.

Дъхът ти топли горещите бедра на морно лято,

когато пеперудите кръжат във златно ято

и твоят дъх любовно оживява

в жасминовите сенки на забравата.

А на разсъмване дочакваш мрака,

невидима въздишка в приказни води,

стенания огласят тишината

на плаха нимфа с плачещи очи...

***

Искам да ти разкажа

на Лу

Съдбата не почете мойта младост

безръка бе, орисница стоока,

и полета ми с крясък в миг отне,

зловещо небесата ми ориса.

Бях жрица в моя златен храм,

разковничето беше с благо семе,

от нежен смях трептяха векове

сребристи чанове във изгрева вградени.

Съдбата бе жесток мъчител,

огромен демон с гарванова паст,

от гробниците със мъртвешка песен

божественото мигом ми отне..

.

А бях така омайно чиста,

не бях изпяла своите слова,

страстта попивах с жадни устни,

ухаещи на медена роса.

Как рухва моята надежда

парченца тишина валят от скръб,

цветята в тайната градина бяха есен,

попарени от дяволкият лъх.

Къде си радост, бурно златокоса,

ветрища от смразени лесове,

в косите ми оплитат стоманена мрежа,

и вместо рози шипове с бодли.

Анна

***

В незнаен бар се озовах,

бях тръгнала надолу по реката,

мъгливо беше, дъжд и мрак,

калта поджвакваше усойно.

Премръзнах, а отпред врата,

без надпис, без реклама,

подпрях я с крак, незнайто що,

помислих че е сън в гората.

На прага срещна ме левент,

един такъв като че беше пийнал,

погледна ме с едно око,

направо ми изключи бриза.

Огледах равнодушно бара,

не беше кой знае какво,

понечих пура да запаля,

цигара нямах, няма що.

Обърнах няколко мастики,

главата ми се завъртя,

не пия често и защо ли,

веднага мене се приспа.

И за да не изглеждам проста,

извадих своя телефон,

нащраках селфи епизодно,

със вас за да го споделя!

Анна, поетка неразбрАнна..

***

****

Голотъмна и неразгадаема си..

Сатенена, прозрачна нощничка си..

Приседнала в средата на кревата,

гушнала възглавница...седиш

и ме гледаш кафяво..

И не зная как точно да посегна

и да те прегърна..

Без опит съм в това започване..

Немея от красивото

и разширявам този миг до без предел..

В отвъдни грехове, в сласт и похот

разтваряме жадни, голи устни

диви и необуздани,

пълзящи по бедра и без посоки,

стигащи до извора,

който ражда гръмотевици..

А после, след викове и хаос,

земетръсно, завилняло люшкане,

полудели от обичане..

бягащи коне,

трептящи жици,

изгърбен хоризонт,

люшнати, общуващи със вятъра въздишки..

и... слушаме,

как шумят листата на мушмулата,

там на двора,

легнал кротко до оградата,

спъхнал се от притеснение..

През отворения, занемял прозорец

и надничащите люлякови клонки,

ще навлизат само леки,

лекокрили влюбени акценти

долетели от бездънното небе...

Полегнала на гърдите ми..

ще си във своя дъх,

а аз само ще го слушам...

И ще ни е цветно..

в точно нашите, любими цветове,

с които се рисуваме взаимно!!

Лун

Луис Дойчинов

***

Не ме смразявай, аз съм лято

магическо видение във свят трифазен,

съпротивление от мимолетни страсти,

присъствие, наелектризирано от гибели опасни...

Не ми възпявай електрическото тяло,

нито симетрията между две бедра,

възпявай електричните светулки,

във волтова дъга събрали любовта...

Геометричното доказвай с уравнение,

измервай ме с пергели от целувки,

дори написах днес стихотворение,

възпявайки магичното в дъжда...🙂

Анна

***

В очите на контакта се е скрил

законът за съпротивлението на думите

и на електричеството, като цяло...

Любовта е много силен ток, без жица,

пътуване към среща с много бели амплитуди ..

даже, някакво напрегнато, трифазно тяло,

препълнено с магическо мгновение

Любовта е продължаващо,

електро-статическо присъствие на бяло цвете,

с три наелектризирани листа, до бяло ..

Генериращи собственоръчно осветление,

балеринки-светулки танцуват,

сакаш, хаотично блуждаещи жрици

Отлитат на юг посоки без птици..

Листопадът, като пергел

рисува своите околовръстни шпагати,

без никакво понятие от геометрия..

Любовта е,

високо в небето, опънато електричество,

фаза и нула, в две долепени безжици,

събрали в облак и гръмотевици,

своята, разпръскваща искри симетрия

Възхитително, магнетично физичество,

волтова дъга, по-не обяснима

и по-красива от небесната,

след привършил си капките

дъжд..

Любовта е

и когато токът спре...

Louis Ivanov Doychinov

***

Приличаш на прашинка,

от измислен дворец

в лавандулова вечер,

приказно вълшебство,

в неизмислена история,

ехо от акустика с уханни думи,

разбридани мисли в копринено,

прозрачно красиви многоточия,

в които цъфтят усмивки,

вместо цветя,

там те скривам...

Единствен си,

трептение в хралупката на сърцето,

където вълшебстваш и днес,

неизмислен,

в градинката с ледунки,

където те посях.

Говориш ми и те разбирам,

отвъден вятър, тих и кротък,

в бяла копринена риза...

Анна

на Лу с любов

***

*Костас Монтис - Една недопустима усмивка*

Не знам докъде се простират правата на едно огледало,

не знам дали едно огледало

има право да надхвърля условностите

и да търси същността,

но във всеки случай това тук се намесваше

и не отвръщаше на усмивката,

намесваше се и не я отразяваше.

Още една недопустима усмивка :)

Как селското във мен

напъва да възкръсне,

като наръфан стон

сред гривести муцуни...

Какво че възмъжах

бунтовна като пролет,

в живота си живях

като вековен спомен.

Подклаждах буреносни рими,

ехтях като камшик,

сега съм лист обрулен

разпукнал се след взрив.

Надула перушина

като врабец игрив

разтърсвам волни гриви

във тоя кратък стих..

Такава селяния

в косите ми искри

оставам си тъй дива

сред банда от петли :)

***

Декември ухае на мен,

шоколадов с дъх на мед и мляко...

Възторжена приказка за чудесата!

В унеса на очакването събуждаме утрото,

снежни и благи като сътворена музика,

едва открехнали вратата на вътрешните си мечтания,

за любовта, която иска да прегърне душата.

От търсене на абсолюта загърбихме малките жестове,

обгърнати от безликата своя суета.

Прегръдката на зимата белолика е,

прилича на мен,

облечена в дълга прозрачна дреха от вълшебства,

която дарявам на света...