Нимфа

Защо не се усмихваш

чедо на горите,

ти нежен цвят от клонките на люляка,

задъхано блаженство

в лилавите воали на мъглите,

среднощно тайнство,

приказен мираж,

клепачите на утрото обгърнал

в сладостни копнения...

По гола от гърдите на луната си,

изваяна от кехлибар със дъх на амбра...

Нощта прегръща те с уханни сенки,

миражите шептят потайни думи,

потръпваш тиха и покорна

във кратките минути вечност опознала,

тръпчивата любов

на жадни устни до лудост влюбени

във твоето присъствие.

Дъхът ти топли горещите бедра на морно лято,

когато пеперудите кръжат във златно ято

и твоят дъх любовно оживява

в жасминовите сенки на забравата.

А на разсъмване дочакваш мрака,

невидима въздишка в приказни води,

стенания огласят тишината

на плаха нимфа с плачещи очи...