***

Днес с теб общуват вихрите,

душо изгубена в мрака,
душо и днес непрегърната,

халите, зимни мъчители,

дето препускат 

из дивите степи на чувствата.

Колко остана от синият бисер,

сбиран в потока до извора?

Шепичка пясъчни рифове,

хвърлена там, във трънака

Нямо е в теб, безтегловно,

светлото твое начало,

още мъждука във облака,

 в синкав кръжец от страдания.

Нямо е в теб,  някак не живо,

Трябва ти малко надежда,

скрита от теб там във сивото,

дето мъглите всевластват.

Трябва ти мъничко щастие,

 бяла усмивка за дрешка,

 бягат от теб днеска римите,

оставаш душа ти..човешка..

***

Новини,

прочитам това

и онова,

огромно нищо 

се задава,

продухано от

зимни ветрове.

в орисания свят

мъртвешки злобен.

Зареждам

старото кюмбе,

със няколко минутни реда

 плява,

така живея ден,

за ден,

в страна наречена

 Прокобия.

Късметче ми е,

но защо,

ми се прииска да живея

във...НайРобия....

Да съм поне царица

 на пустинята,

лъвът да бъде моят цар,

със яки нокти,

хищник от порода,

възседнал пясъчния трон.

Дали ще ме превърне в палма,

икона сред оазисно море,

до него да царувам там,

на трона,

далеч от тия брегове...

***

Прашни улици, снежни безумици,

тъмен лед незатоплен от слънце,

бледи сенки на тъмни кръстовища,

кръстопъти белязани с мигове.

Пак се скитам и търся миражите,

заприличах на сянка от думи,

непристъпно си мое съкровище,

скрито в нежния блян на съня ми.

Онемели прозорците стенат,

непотърсени плачещи сънища,

и очаквам дълбоката бездна,

във която съм скрила дъха си..