***

Понякога се случва да тъжа,

безумието прави ме ранима,

превръщам се във пареща сълза,

изпила и последната ми сила.

Защото да обичам не е времето,

целувам разсъблечения вятър,

от жажда закопнях за новолуния,

откраднати от зимните планети.

Безпаметна пустиня  в миг последен,

нашепва тайните на пролетни безпътици,

прозореца отворих в свят побъркан,

до лудост закопнях по ветровете.

***

Времето отсява сънните пътеки,

спомените тичат между тях,

болката се връща закопняла,

за минутка светъл небосвод.

Не очаквам срещи след раздялата,

мълчаливото пространство ни дели,

вкусвам ветровете на забравата,

оживели в белия ми стих.

Заприличах на дъждовна вечер,

по невидима от есенна мъгла,

жалкото бе в приказната песен,

непосилно отмаляла след дъжда.

***

Някой ден ще изчезнеш ти,

като праг на съборена къща,

като огън изгаснал,

там във празната ниша.

Ще те чакам на пристана,

под звездите разплакани

ще ухая на сънища,

като приливни изгреви.

Нямо пак ще те сричам,

отмаляла от нежност,

после пак ще се вричам,

недочакала залеза.

Ще ми липсваш във нищото,

по несбъднат от всякога,

ще проплаква замислено

Любовта отшумялата.

Смях в Рая

Райските поляни помниш ли?

Две пресечени хоризонтали...

На едната кърваво небе,

а на другата скрижали.

Лъв под знаме, после орисия,

няколко секунди от лъчи,

седем смъртни гряха себе си презрели,

за да може още да боли.

Помниш ли диханието бликащо,

мил любовен ешафод,

по напречната хоризонтала

ангел сипеше възторг.

После ни обгърна мрака.

Ябълката цъфна, върза плод,

Ева я откъсна грях познала,

гола посред своята любов.

Похот или смъртна ласка,

ням покров последвал ядрен взрив,

пешеходна синя зона,

като зимен лайфмотив.

Вечността ни бе наследство,

пролет посред летен пек.

Нямаше дори вълшебство,

всичко беше ред...и ред !

Орисията е явна,

никой вечно не живей

Ти Адеме беше в Рая,

но поиска точно мен.

Закопнял за смъртен грях,
кой предаде свойта слава,
за трошиците Любов,
неочакваща награда.

Райските поляни помниш ли?

Имаше там странен смях,

демоните ще прогониш ли

Боже , който си без грях...

***

Догонвам залеза, уютно скрита в мрака,

мрачилото  кипи като вулкан

във мекото разсъмване те галя,

опарена от толкова любов.

Измислям шепот, тъй разнежвам здрача,

прегръщам сипкавия хребет на нощта,

на ъгъла почти до небосклона

разплакана луната замълча.

Кого ще трогне,

няколко звезди проплакват,

наоколо е пълно със любов,

дървета приличат на вакханки,

оплели клони натежали от възторг.

А голото ми рамо чака тебе,

измислен  от побъркани мечти,

по устните ми стича се безсъние,

замлъкнало след хиляди лъжи.

Ти топло бездихание отронваш,

по есенно, във пролетни води,

невидимото  капе от прозореца,

уверено че няма да боли.

Привикнах приказка да бъда,

уютен  мрак със цветен балдахин,

удобен пристан скрит сред необята,

обречен в обичта си да гори.