Тихо е. Като молитва. Небесата се снишават до
точката на хоризонта, губят се в очите ми, такива високи, каменисти, с пътеки
водещи към нечий дом в който присъствам невидима.
Полето никога не е едно и също, дори угарите в сипкавата
есенна мъгла изглеждат живи, изтощени и намръщени, като сънен синор преди
жътва.
Обветрено ми е, морето гнезди вълни като нишки от паяжина
изтъкана по новолуние, поглеждам навътре, дълбокото крие моите тайни подобно на
ракла, покрита с плесента на времето.
Уюта, сбран в ароматния цвят на моята разлистена женственост
приканва жужащия повей на вечерняка, обгръща топлите местенца несъвместима
топлина, потъва между бедрата ми очаквайки всеотдайното разкриване на оная долина, оная, ароматната, спотаена в очакване … Подранилия ми свян, ме спохожда често, улавяйки ме неподготвена.
Обичам пътеките по които вървиш, такъв силен, истински,
морски, обичам жаждата ти, която ме превръща в извор.
Допивам те и ставам.
Нощта се оглежда в мен с нетърпението на скитаща блудница,
готова да се отдаде на мрака.
Но аз съм бяла днес, чертозите ми златисти приютяват
последните лъчи на слънцето, преди да ме потопят в себе си..
Истинно ми е, крехко и нежно, мислейки за теб отдавам
любовта си, някъде там небето отвори очи и ме целуна.
Беше ти...
Из " Дневник на неканите гости"