Нишки

    Тихо е. Като молитва. Небесата се снишават до точката на хоризонта, губят се в очите ми, такива високи, каменисти, с пътеки водещи към нечий дом в който присъствам невидима.

     Полето никога не е едно и също, дори угарите в сипкавата есенна мъгла изглеждат живи, изтощени и намръщени, като сънен синор преди жътва.

    Обветрено ми е, морето гнезди вълни като нишки от паяжина изтъкана по новолуние, поглеждам навътре, дълбокото крие моите тайни подобно на ракла, покрита с плесента на времето.

     Уюта, сбран в ароматния цвят на моята разлистена женственост приканва жужащия повей на вечерняка, обгръща топлите местенца несъвместима топлина, потъва между бедрата ми очаквайки всеотдайното разкриване на оная долина, оная, ароматната, спотаена в очакване …       Подранилия  ми свян,  ме спохожда често, улавяйки ме неподготвена.

    Обичам пътеките по които вървиш, такъв силен, истински, морски, обичам жаждата ти, която ме превръща в извор.

   Допивам те и ставам.

   Нощта се оглежда в мен с нетърпението на скитаща блудница, готова да се отдаде на мрака.

   Но аз съм бяла днес, чертозите ми златисти приютяват последните лъчи на слънцето, преди да ме потопят в себе си..

  Истинно ми е, крехко и нежно, мислейки за теб отдавам любовта си, някъде там небето отвори очи и ме целуна. 

   Беше ти...

Из " Дневник на неканите гости"