***

Сложи тежък грим,

допълни сложна рима,

наостри сетивата,

в бъднини преоткрити.

Маникюр във добавка,

а наоколо зима,

нарисувай клавиши,

тишина музицирай.

Снежни къдри развявай,

заприличай на истина,

в тоя свят позабравен,

си огнище измислено.

Нежни думи очаквай,

под юргана завити,

свойте Коледни празници,

подари на мнозина.

Там край пристана морски,

те очаква знамение,

Рождеството празнувай,

със неземно търпение...

***

Облечи самотата във атлазен кафтан,

накичи я с гирлянди златисти,

не отдавай на зимата тъжният дан,

овладял твойте искрени мисли.

Виж в градината сняг разцъфтял,

бели клонки от ледени листи,

а в сърцето отново забит е кинжал,

отразил небесата лъчисти.

Надени самота като алена роба,

сняг вали, а отвътре тъга,

де си детство прокудено скрито дълбоко,

в чекмеджето на старият скрин.

***

Във есенното равноденствие ме потърси,

в градините от пролет разцъфтели,

сред снегопада на отминалите дни,

или във нечие измислено видение.

Присъствам в нищото,

копнеещ миг тъга,

в градини с оцветени спомени,

измислицата често е дъга,

открадната от нечия вселена...

***

Още преди цветето да осъзнае какво точно е, наостри бодли, с единствената цел, да се набоде на тях.

Такова си беше, разрошено, типичен представител на същество посадено на друга планета.

Огледа небесата, покрити с риби , зачуди се, необичайно беше, в морето дали имаше такива перести облаци. Трябваше да провери, преди да ги подгони вятъра към островните обиталища на принцове.

Беше си харесало един, такъв като него, подобен на храст присаден към коприва. Но ароматен, защото сливаше думите без срички и звучеше като музика.

Да не мислите, че това цвете беше роза. Нищо подобно, градински бодил , долетял в семенна обвивка от страната на чудесата, за да всява раздори и смут между красотите на природата, задоволявайки изтънчения вкус на не едно магаре.

В сивотата на декемврийският ден, някъде преди Коледа, бодливото естество на волната му същност наостри бодли,

разкърши снага и се появи във фейсбук, за да смути покоя на поетичният свят и да поразчупи международната конспирация, запазвайки неутралитет, макар, че беше същински политик, роден и отгледан в родината на патриотизма.

Бодливото творение не кихна, не ахна, никой не го поля, нито се погрижи за параван, затова напук на ориста си,

запали треволяка около себе си, за да се опърли. Така то се усещаше живо. Беше си откачено....

следва продължение

из " Дневник за неканени гости"

***

Да

Разходка е ..

По брега

С теб

Мълчалива

Говорилня..

Бяг!

Бягство

Присъствие

Ти ме усещаш също...

И това ме...

Дърпаш ме

Красивееш във всичко, което е между нас..

@

...причастие,

безтегловност..

полет...

скитник ...
между звездите...

Закъсняла приказка

Заутриня почти привечер,

росата снежно заблестя,

копривката поръси мигновения,

открила в себе си познатата тъга.

Учтиво и намигна мрака,

погали къдрава брада.

- Постой със мен, ще бъдем двама,

прегърнали познатата мъгла.

Спонтанно някак дървесата,

приведоха клонистите чела,

гората задимя от шепот,

дърветата си имаха сърца.

В позната градина рози няма,

листа обрулени от предните лета,

главички свели зимни теменуги,

синеят с мека светлина.

Така ще те запомня,

притаена есен, 
токата от старинен свят

завързал в пъстрата дъга луната,

далечен спомен от изчезнал свят.

на Лу, с любов

***

Пустотата...

отвори прозореца,

прокънтя

самота,

замириса на въглени,

мидени сърца

заваляха,

черупки боядисани в охра,

невидими чаши

прогласиха

наздравица,

фоерверк

изтърмя,

право в сърцето,

премина

бариерата,

катурна се в изгрева

и го взриви...

Хоризонтът смали се,

какавида в очите ми,

вик на сова заби

огледалният лик на луната,

после всичко разми се,

заприлича на истина,

запокити нощта ,

в оголелите пристани...

В паметта на спиралата

трупам мисли без спомени,

кой сега мой приятелю,

ще запали огньовете,

кой във Млечният път,

ще се скита със мене,

пустотата кръжи,

как е празно без тебе...

на Лу  ... Светла да е паметта му  ...

***

Нима оловното море

пришива чувства

във кутийка от корали.

Изгърбени вълни

препълнени със тебе,

разбиват изумрудения бряг,

прозрачната тъга

отново съживяват.

Как пуста е 

на облаците синята обвивка,

метал стани сърце,

преди да те разбия....

Прашинка от пясък

В далечни времена,

почти под турско,

кафето пак било на мода,

събирало на лаф народа,

във Ганкиното кафене.

Там раждали идеи европейски,

говорили за свобода,

кафе с шербет и думи прости,

за мир, любов и доброта.

Сега са други времената,

кафе във Мол, кафе без Мол,

в графата разни все съблазни,

салони пълни с бълващ дим.

Затуй се кротвам на кревата,

кръстосвам своите нозе,

кафе отпивам и поглеждам,

към Ганкиното кафене.

Самотността не ми е чужда,

зареждам се със кофеин,

мечтателно отпивам глътка,

проблясък безвъзвратност в моя сън.

***

Какво е празник без шаран,

не знам, рибоци не обичам,

във къщи сякаш е във храм,

смокини, свещи и девица.

Нощта потайно дири мрака,

бучи морето, в мен мечти,

пресипнал вятър вее вънка,

вселенска пустош там бучи.

Обезличено време в дни мъгливи,

бурканче с топъл шоколад,

небцето грапаво разтапя,

поредна доза от любов...