понеделник, 28 октомври 2013 г.

Скитник между звездите

Мъглоока сред звездите скитам,
губер от мъглявини постилам,
тънконога и безплътна,
сред вълни космически се взирам,
търся своя малък принц,
на четири планети.
Първата е в знака на възторга,
жив рубин със устни на девица,
толкова измамлива зеница
вперена във края на безкрая.
Втората е низ от маргарит,
в бяло е разцъфнал като мене,
може да е свръхестествен взрив,
черна дупка няма да поеме.
Третата е в смях по детски чист,
най- звънливия поток фреони,
някакъв божествен ейроглиф,
нареден във пасианса от неони.
На четвъртата планета те открих,
нямаше там рози, нито боабаби,
само две очи със лъч щастлив,
отразен във няколко вселени нови.
Принце малък, слушам песента,
на чакръка воден в земната пустиня,
и те моля твоят звънък смях,
да отеква на планетата ни жива.




Аз съм

Дива съм и ми отива,
палаво изтравниче в степта,
горска вила самовила,
клонче плачеща върба,
някаква светулка в ден дъждовен,
мачта на незнаен луноход,
приказка от сънища потайни,
плаха радост долетяла отдалеч.
Майчина сълза на птица отлетяла,
смаяно от ласката море.
Твоя съм.
Повярвай в мен накрая.
Аз съм ден съдбовен.
Душа съм.
Имам и сърце.


неделя, 27 октомври 2013 г.

Струва ми се

Струва ми се нещо ми е звездно,
дали защото ми ухае на бреза,
или ветреца тъй ме подлудява
полата ми атлазена без малко не съдра.
Цял ден закичена с  усмивки,
такава росна и добра,
пленила цял площад туристи,
насред площада ни, в града.
Сега съм уморена от вълнение,
ще пийна чашка калвадос,
Отмора ще намеря и спасение,
в прегръдката ти топла аз.
А после ще те любя полудяла,
ще тръпнеш в моите ръце,
ще бъдеш моята завивка отмаляла,
а аз ще бъда твой  щастлив венец .
Почти до сутринта ще те обичам,
а после уморена ще поспя,
поръчай ми кафе, не ме обличай,
така ще те посрещна...вечерта.



събота, 26 октомври 2013 г.

Ангел

Не не, не плача аз съм ангел,
загубих се зареян в небесата,
във облак от любов се блъснах
политнах
паднах на земята.
А раят там...
И ада там...
В едно събрани небосклони...
Във свят от тъмни снегове,
орисани да бъдат вечно бели...
Не не не плача,
срещнах любовта...
Събудих се в обвивка тленна...
Целунах тези водопадни сърчица,
във детските лица изписали поеми.
Летях над себе си прогонил мрака,
бях семе в цъфналата степ,
вълна от обич бях накрая,
преди да стана пак...човек.
А днес съм болка...
От възторга...
Заключен в живия живот.
И моля се на Бог.
Отново.
Да бъда плод от него взет.
Да бъда огън от надежда.
Крила на птица.
Водоскок.
Преди да тръгна се покланям.
На теб Любов.
Родила в мен безплътния страдалец,
от ласката на обич в цвете прероден...


петък, 25 октомври 2013 г.

Епитафия или приятелю, що за птица съм аз


Бели гълъби тичат в душата ми.
Бели птици със нежни крила.
Те трасират невидими линии
във света обладан от тъга.
Тези толкова бели създания,
спомен мил за приятелски миг,
споделен между няколко стъпки,
във живота ни, кратък но жив.
Нямо време прилично на сенките,
избледнели лица, тъмни маски,
отредените дни на живота ни тук,
се превърнаха в размисли празни.
Прелетяхме през скърби,
радости, драми,
бяхме  шепа възторжена жар,
днес ви няма приятели,
как ви тъгувам,
как копнея да чувствам във себе си вас.
Поумнях  и не прося с младенчески вик,
тези ваши очи пълни с тиха забрава,
прекосили далечните ручеи,
в синевата на утрини нежни,
щастливи.
И ви нямам, далечни планински усои
скрити в плен на ненужния спомен.
Не ви търся.
Заблуда е всичко край мене,
През живота преминахме.
Вече нямаме време.


Посоки


   Велиоката блудна, междуречна зона между омерзението и патоса на осъществената глупост.
  Някъде там нереално се е настанила апатията, произведена от гръмкото ни ежедневие в корпусен адмирал, с незавидната участ на осъден на смърт.
     Край двете плоскости на излинялата ни съвест се клатушкат дните, изорани от утрини с дъхави кафета, споделени в картинки и реалните ни мисли, полудели от самота и нерадост в иначе тъй хубавия  ден, изцяло подарен, за някои първи, за други последен. 
    В хаоса на объркания  живот, лъкатуши мисъл за онова неизживяно човешко, което крием в сънищата , пазим в сърцата, тъжно явяваме някъде в граничните състояния на полусенките от илюзии и мечти. 
    Крием се дълбоко в крепостите на ума, загубили посоката, без която оказа се, можем!

понеделник, 21 октомври 2013 г.

Обичам

Нощната си роба разсъбличам,
слънчева съм днес и себе си обичам,
светло е в душата ми, игриво,
лист от старата липа на двора
гали ме щастливо.
Морското ухание прилива на талази
трепетно усещане по кожата ми лази.
Носи ме  омаята във есенна позлата,
днес не ме търсете,
ще пътувам в небесата.
Цвете във косите си закичих
не, аз не сънувам, още те обичам.


Миг преди да се роди света

Някъде за мене има дом,
звездно покривало прах небесен.
Капчици капчуков свян,
пазя в старата си ракла там.
Толкова отколешни мечти
в малкия ми свят едничка радост,
изгревна зорница в полунощ,
образ нереално ароматен.
Чист озон от онзи дъжд
в който ангелите съществуват.
Грейнала в прозореца искрица,
там във онзи дом до болка сам,
ражда сънища до непорочност чисти.
Ражда толкова любов и блян...
Как да му изпея песента си,
смисълът поражда красота,
ще се гмурна тая нощ между луните,
в топъл полъх ще се потопя ,
ще послушам как звездите греят,
със една вселенска чистота.
Ще допея бялата си песен,
миг преди да полетя.
Ще съм сянка от възторжени чертози,
път към мълчалива красота
в пустошта икона на мадона
миг преди да се роди света.


Седмична програма

Ей ей ей, ха така бе, дебре де!
В понеделник не говоря
пак ще стана за кашмер
нека всички свестни хора
да направят като мен.
Вторника е ден за сделки
ще направя реверанс
всичките махленски фенки
ще закарам на пазар.
Срядата ще е културна
ще си залепя афиш
на балкона ще позирам
като най добър артист.
Във четвъртък не приемам
не, че някой ще ме навести,
но ще се направя важна
зер не съм за пет пари.
Петъка е ден за пости
няма да се разберем
ще приготвя десет гозби
ще си ям пак на корем.
Съботата ще почивам
после малко ще поспя
почвам рими да сънувам
до неделя сутринта.
Ето това е ден за църква,
няма да отида там,
най добре е да подхвръкна
папагал съм, това го знам.


неделя, 20 октомври 2013 г.

Безлуние

Безлуние в което оживявам,
безплътно огледало,
пауза мълчание,
през девет океана бродя,
измислям себе си
сред сенките на ада
и все по ярки 
са неземните видения
изгубените винаги се търсят,
а тая клетка вързала сърцата ни,
кърви от неизказаните вопли,
душите ни съзират красотата,
на острови  сред зидове бакърени,
които отразяват самотата
на толкова човеци
диво влюбени.
Постой сега необратимо време,
огледай се във моята забрава,
сама съм сред безмълвната фасада
на земния ми тленен дом
заключен без пощада.




Пасторални пристанища


За последно те целунах  тъй невинно,
следа от предишни пространства затворени,
спирала от вихри неуловими,
заключили неизбежната нежност,
пропита с тъга до предела на бездната.
За последно ме целуна най- невинно,
не погледнах очите ти с цвят на кестени,
тези сребърни нишки в косите ти,
изсветлели от толкова есени.
Устни пагубно търсели своите истини,
топли още от юлското лято,
помнят дръзкия блясък на  утрото
и стаения плач на брезата.
Помнят белия бряг в цвят потънал,
оня фар  сам посрещнал зората,
във самотния кей на мълчанието,
по самотен от степния вятър.
Днес си тръгвам, пътека от спомени,
днес си тръгваш по скръбен от всякога.
Тази толкова истинска приказка,
се изгуби далече във мрака.
Бяла къща и сънища бели,
избледняха, рисунък тревожен,
бели дюни и обич единствена,
през живота за миг прелетели.
Всяка обич е нова надежда,
още вярвам че някога някъде,
теб отново ще срещна,
 по морски от някога,
теб отново ще срещна,
там във края на пристана!





събота, 19 октомври 2013 г.

Остани

Морски шепот стаен отвъд изгрева,
ухае на вятър, ухае на щедри простори,
тоя ден ще рисувам по устните твои,
вдъхвам те, разцъфтял във ръцете ми,
влюбен вятър поел топлината,
мое утро във слънце окъпано.
Остани в тишината ми есенна,
като лъч от вселени тревожни,
във дълбокия пристан на времето.


четвъртък, 17 октомври 2013 г.

Докосване

Струи, вали,
дъждовен прилив,
не ме събуждай ти,
в съня не ме бленувай,
прошепвай ми слънца,
от есен натежали,
загръщай ме в мечта,
със топли, южни длани,
обличай ме  в любов,
невидим като вятър,
повярвай ми море,
усещам топло лято.


сряда, 16 октомври 2013 г.

Зов

Прехласнати талази зовяща синева,
сред огнените дири залезно безумни,
в най далечното на бързащото време,
чаши лепкав зной от морен допир,
в най-тръпкавото  кладенче от извора,
желания като жарава, заплетени целувки
в разпалените устни острови омайни,
жажда на сирена скрита в раковина,
гола като блян, омайна като грях,
прекрасна, като похот на копнеещ мъж,
уханна долина от страсти пресушена.
Ти мое дъхаво море, безумно влюбено
в съдбовната спирала на миража,
остани във дните ми, в сърцето,
жадуващо те силно, до забрава.


вторник, 15 октомври 2013 г.

Не спирай да обичаш в мен детето



Не спирай да обичаш в мен детето,
онова с тревожното сърце,
паяче оплело е сърцето,
няма, няма как да порасте.
Да си поплаче или да се смее,
ти детето приеми,
във мене то не спира да живее,
прикрило страховете си.
Заключено. Мълчи.
Понякога, когато новолунна,
среднощна фея се яви,
погалва челото тревожно,
целува насълзените очи.
Притихва после помъдряло,
детето е порастнало за миг
ето го със запотено чело,
как иска да се промени.
Да бъде смело , героично
без страх, със радостна душа,
загубеното ехо да събира,
във миди да превръща любовта.
Във своите  светове да е вихрушка,
перце от гълъб в лятна нощ,
крилца  от пеперуда на разсъмване,
копринен лъч във нежна длан.
Не спирай да обичаш в мен детето.
Една сълза не спира да блести,
мечтите ми са близо до сърцето,
ти само ме обичай. И ме пази.





Ласка


Прозрачни са ръцете ми, жадуват топлина,
подобни на рязпятие сред пясък и вода.
Отронил златни листи в разрошения свят,
прошепва ми напевно ветреца, стар познат.

Прашинкови копнежи сред свят от цветове,
най-багрената есен във двете ми ръце.
Умислен листопада несбъднато шуми,
немирни луноходи са твоите очи.

Най-ласкаво ме галят покорни и добри,
усмивката съкровена в недрата им струи.
И как е омагьосан денят трептящ от есен,
в нозете ми отново грее слънце, блика песен.



Няма как

Артистично настъпвам педала в зори,
смаян утринен дъжд по паважа струи,
кафенето на тихата улица пак ми намига,
как ухае на мен, на цигари и зима.
Вероятно ще бъда до теб все така,
сплела длани тревожно в тая пъстра тълпа,
позабравено днеска морето мълчи,
прашни гълъби къпят се в мойте влажни очи.
Пия сок от въздишки, а дъждеца ръми,
ще почакам минутка , тротоара мълчи.
Няма как, ми намига колата мъгливо,
ще си тръгна пеша, после в теб ще се скрия.




понеделник, 14 октомври 2013 г.

Забрава


Мелодия пра стара тука ни събра,
такава струнна прелестна магия,
със ритъмно сърце, със вплетени тела,
безпътна скитница от страсти нажежена,
крило на лунна сянка, от тебе обуздана,
във кехлибар обвита ухаеща забрава,
такава ме обичай греховна, разпиляна,
загадъчна, гореща, със тяло от седеф,
взриви се в мене мощно, ти лава накипяла,
китара многострунна е нашата любов,
обливай ме греховно мой облак залудял,
превръщай ме в светиня,
превръщай ме в пожар...

Епизод

Любов ли? Туй е самодива
закичила в косите си коприва
в ръцете носи сноп голям
да жари де когото свари
в потайните дъбрави.
Кажете и добре дошла
щом тя се появи потайна
и чувствата ви понесе
по пътища и по сокаци.
Разбила нежните сърца
в безумието на вихъра
отнесъл не една глава.
Подслон ще ви даде веднага,
ако застанете на прага.
Двореца и е като храм
просторен със изящен макиаж.
Но вие в това не се лъжете,
а ниско и се поклонете,
всевластна дама е това,
от нея ще ви заболи глава.
Тя някога живееше за своя миг,
галеше се в нея самотата
с невинността на дракон
акостирал нагло във душата.
Затуй не я търсете все на тоз адрез,
тя смело днес живее в лъвовия лес,
там самодивите не са жени,
любовните савани просто са треви,
превърнати във огнен хоризонт,
страстта е само епизод,
епичната и драма днес приключи
не мисли значи съществува
причастие поех...и няма грях...



неделя, 13 октомври 2013 г.

***


Морето более в милувка дъждовна,
по пясъка стъпки прилични на скръб,
броени минути  пясъчно време,
безмълвно притихнал е вятъра тук.
Мракът ухае на женска душа,
влюбени чайки разбиват крилата си,
гривести спомени морски вълни,
дъхави устни до моите,
твоите топли очи...
Сенки отколешни в мрака прелитат,
фара забулен е в зимна мъгла,
кораби призраци порят душата ми,
листи залутани диво кръжат,
есенни пристани взират се в нищото
мигове призраци тихо гнездят...
няма те, всичко е есенна приказка,
докосвам сърцето ти в синия здрач..


събота, 12 октомври 2013 г.

Една есенна вечер


Завърнах се. Някъде далеч коловозите простенваха натежали от  от  сънните прибежки на някакъв  ръждясал проплакващ заръмжал от болка  влак с посока неизвестна.
Живота е простичко нещо, идваш в него и после си тръгваш, болката те съпътства, изтрива всяка стъпка към двуличното ни бедно битие, в което гоним себе си в посока, с обратна зависимост, оглеждайки се в очите на недолюбените ни илюзии, в който се давим, без да дочакаме спасителното въже.
А някъде мъждукащо проблясва прозореца на неоткритото ни его, тихо ни нашепва истината за онази непреходна линия, определяща границата на страданието и възторга, който ни води единствено до любовта, тази, без която можем,  но която е в нас.
Исках да бъда добър човек. Разбрах, че мога, листопада  със златистия си багрен разкош ми го напомни днес. Бяла и добра, съчетанието на двете посоки, които се сливат с линията на онзи коловоз,  който мечтите се заинатяват да променят в път, водещ към непреходното.
Някаква стена отново рони пясъчните основи на изграденото ми търпение, усмихвам се, такава съм си, времето изтича през очите ми, с надеждата че ще ме намери…там..на моя бряг, където гара няма, влакът заминава в посока безвремие, там, където има само надежда и истина.
 Там, където си ти, моя любов!


Убежище


Преди, толкова преди,
в миговете отлетели след листака,
тихичко промъква се тъгата ми
спомена за тебе в тъмното ме чака.
Паля някаква измислена цигара
сипвам си поредното кафе,
вънка улиците опустяват,
в тихото залутано градче.
Морското припява снеговито,
някъде простенва миг живот,
сложно ли е
или си припомням
някакви целувки в прерийната степ.
Твоите градини с цвят отрупани,
нежната въздишка на липа,
бялото ухание на прилива,
който ни докосваше едва.
Това кафе е нощно и горчиво,
дайте ми поне един ликьор,
сладкото ще ме направи смела.
После ще ти звънна…имам телефон.


Опит за приземяване

Различността, проклятие или трагизъм с оттенък на драма.
Светът е тотално изкривен.
Нима някога е бил нещо повече.
Няма да пиша философски трактати.
Това е виртуал.
Не мога да бъда всеки ден различна и да се правя на каквото не съм.
Не е кошмарно, че съм жива.
Твърдя, че съм намерила отговор на въпроса защо!
Защото…
Дивно и чудно съм устроена...
Дишам и въздуха е като простор.
Такъв безплътен и докоснат от  неизброимите дихания живот преди.
Мъждукащо преселение преродено в новораждане.
Кръговрат преди ладията да премине подземните води на Стикс…
Хора сме,но защо е това стълпотворение от гнили отпадъци, замърсили крехкото равновесие което опложда живота.
Пресичам стената на собствената си неизвисена тоналност от  крещящи вопли и се смалявам...до предела на онова отчаяно безразличие, което ме залива със сивото блатясало спокойствие на очакването.
После идва вечер.
Сътворение.
Ден първи!



петък, 11 октомври 2013 г.

***

Рисува светулково небесния бриз,
мечтите във тъмното
тревожно мъждукат,
пясъка пари замръзнал от студ,
есенна тръпка  ми жари сърцето.
Тъй оцелявам във нощната бездна,
спяща луната проронва лъчи,
шепота топъл минава през мене,
тръпна притихнала…вълната мълчи...
Няма те… пеят щурчета последни...
Няма ме…забравеното време промълви..
Обич е… недолюбена, като  морето...
Аз съм щастлива… щурчето си ти!


четвъртък, 10 октомври 2013 г.

Ноктюрно

Тихи пътеки ореол на отвъдното
недокоснати спомени заличени
все тъй самотна броди душата ми
тайнство притихнало в мрака
стъпки невидими, пясъчно време
тайна милувка заровена в мислите
милост дочакана светло орисана
мое разпятие в здрача на дните ми.
Няма страдание…Чувам ноктюрно
Звездни сияния…Нощна сълза...
Ти неочаквано горестна истина
пожелай ми отново път и мечта…


Предчувствие

Леко, леко полъх на есен
падащи листи отнасят далеко
дъхът на последното лято…
Нежно, нежно облачно скрито,
думите крият тревожните истини
идва ли краят на тази измислица
безплътно изчезнала  в мрака.
Изтичат дните ми притихнали
мелодия затваря тишината
и как е болно, как е мило
усещането на душата…


Посоките на вихъра

Ела да полудуваме нощта е жива,
дочух щурец подсвирваше замръзнал
под гроздовете есенни в шумака
игривата луна зад диплените облаци надничаше
девича сянка на весталка в блясъка опален
тънещ в черното на най-космическия хищник
мислите ми тъмни от несбъднатост
в най прозрачния отенък на небесното
без пътека в празното препускат
следвайки посоките на вихъра
в най несподелената целувка на луната
с най вълнуващия припев на щуреца
в тази есенна студена вечер
търся твоя дъх до моя в нишка вплетен.




сряда, 9 октомври 2013 г.

Знаеш ли

Невъзвратимо време, 
листопаден свят,
отколешна въздишка...
Окъсняла...
дъждовна сянка
в сетивата ми. Ненужно бреме...
Изплувало във неизплаканите сънища.
И тези птици подранили,
във тъмното напомням ми за изгрева,
очите ми сияние стаили,
през капките мъгливи теб съзират.
Селения от крехка нежност с дъх изстрадан,
невинното присъствие пустинно ме обгръща,
такава неизречена илюзия,
пресекла световете ни безшумно.
Потърсих изгрева във устните ти.
На разсъмване...
В часа на сенките изчезващи във мрака...
Събудих се...
Намерих себе си…и знаеш ли...
За тебе плаках...