вторник, 26 март 2013 г.

Нептунови щрихи


Гори ме любов непосята, измислена,
в постелята невъзможно изстинала влез.
Гальовно напявай отнесени шепоти,
пътеки изгубени в мрака намерени,
без дъх ме оставяй безбожен кипеж.

Обливай ме с пяна от морските щерни
Нептунови щрихи над моя портрет.
Обичай ме жадно, прегръщай ме нежно
бъди моят лебед небесен, любим.

Било е преди невъзможно начало,
светът се завърта в разбунен прибой,
косите ми греят  в русалково злато,
мечтата ми сладка превръща се в мед.

В гърдите ми пламва  копнежа предишен,
по твоите устни, разлято море
опалени въглени, жарки горещници,
кипящи в пожара на думите две.

Обичам те  пролетно мое очакване
рисувай, рисувай със устни по мен,
потънала в теб все така ще ухая,
на приказка ветрена, на жажда, на цвет.


четвъртък, 21 март 2013 г.

Третото кафе


Пролетно се приземих
днеска съм отворена за стих,
 в джезвето  сложих най- отбраното кафе
да си направя третото за днес фрапе.
Каймакът ме догони във тъмно соаре,
в очакване  заскача доброто ми сърце,
а на вратата  чака гостенин висок,
оказа се най-ретро, красив и синеок,
направо от екрана на френския шансон,
ах боже, що ми стана видях  Ален Делон,
от радост  занемял по мойте красоти
отскочи от екрана в следобедния прах
сащисан  връхлетя  ми,
по френски талантлив,
направо ме подлуди със погледа си див.
Кафе веднага завъртях за двама,
направих пирует,
с целувки го обсипах навред, навред, навред.
И пихме шербетлията фрапе и лимонада,
и хапнахме локуми, такава изненада.
След туй го щракнах на портрет
а после ще го пусна в нета,
напук на цялата планета!








вторник, 19 март 2013 г.

Следобедно


Дъждецът заръмя студенокръвно,
небето почерня почти до тъмно,
убийствени желания споходиха ме пак,
мечтателно погледнах в неземния сумрак,
впримчих те брутално във пагубния миг,
съдбовно те погубих, фатално в теб се впих.

Припламнаха гърдите ми от твоите целувки,
във огън те превърнаха и моите милувки,
понечих да затворя огромната врата,
но бликна изненадващо отгоре ми дъжда.

Следобедно  унесено но пълно с ветрове
отворено копнеещо възбудено небе.
Стопиха се телата ни в отчаян диалог,
във порива ни пролетен изригна водоскок.



понеделник, 18 март 2013 г.

Командно дишане



Вдишвам те до дъно.
Неизбежно бе.
Командна независимост,
със живо битие.

Издишвам те във себе си,
дълбоко спотаен.
Минута недовършена,
в  мига ми споделен.

Освободи ме доверчиво,
райско ми е днес.
Толкова бе ярък
блесналия ден.

Капчици въздушни холограмен прах
бягат уморени , тъжен кръговрат,
лъкатушен образ от живот един,
делнично изстинал в ручей мразовит.




неделя, 17 март 2013 г.

Компромисите са мерило за безкрайност


Да ти простя когато ме влудяваш,
компромисите са мерило за безкрайност,
когато тронно глупостта царува,
в безпаметното илюзорно време.

Мирът в света ни е пропит,
от гняв, досада и лъжа,
наздравица за  лудостта!
Да, лудите се умножиха.

Прощавай бедно битие,
когато балансирам справедливо,
поплаквайки си всеки ден,
 горчиво!

Измолвам милост и за мен,
горчилката остава във душата,
а праведните са
на небесата.

Привидно да съм като котката на двора,
да се измъквам мълком през вратата,
за да ме мислят за чудата птиците,
учудено отворили зениците,
залутани във  зоната на мрака.

За мене всеки ден е прошка,
измолена  от болката в душата,
така  измислена ме  виждат  хората,
прокудили ме в пущинака.

От плът съм,
 в мен грехът живее,
духът ми някъде далеч избяга,
кондор изчезнал в синевата,
изгубил се в далечината.

 Прочиствам съвестта си всеки ден,
прощавам,
 ала все съм там,
 във мрака,
бездънна пропаст от помия.

Къде остана доблестта,
та в нея първа да се скрия,
от гордото охлузено величие,
на нечие изгризано сърце,
от моето изстрадано двуличие,
раздирано във смутни времена!

17 март



петък, 15 март 2013 г.

Бездумно




Луната засребря като хетера
в прегръдката на нощното небе
премина ураганно опустяла
във болката  на твоето сърце.

И пак е нощ, и пак сме двама
отвън проплаква вечерта,
а тази неочаквана умора
бездумна в мрака се разля.

Теша със прегръдка отмаляла,
блуждаят моите ръце,
по тялото ти зажадняло,
за ласката на устните ми сладостни
рисуващи по твоето лице.






понеделник, 11 март 2013 г.

Разлистена



Потръпва цветеца от нежност докоснат
валят снегопади  от зимни бърда,
светлеят заритите есенни клади,
възкръсва невидимо дъхава  пак пролетта.

Потъва в дълбоките южни води,
катурва се  в залеза чучулигова,
припламва  тайнственно  изгревна,
танцуваща  скитница  в лунния здрач

Приезерно вплетена в моите сънища,
перца лебедов порив, листец позлатен
разлистена музика в мрака понесена,
дъждовно пречистена в новия ден.

Ухае на пролет, на сини лазури,
ухае на  ласка в копнежни води,
ухае на мен, оплоден чернозем съм,
разлистен от тебе, мой жребий любим.






събота, 9 март 2013 г.

С дъх на жена


Изпопобеляла романтика
неразцъфнало цъфнала,
сивостенен зов за завръщане,
мартенски недоизплакан.
Отворена съм,
пламнал копнеж,
северний ветре,
угаси заревото
безмилостно вилнеещо
сянка на разперени криле,
прикована в долината на страстта.
В ириса на ненаситната жарава
изливай неорисаните капки свобода,
оплоди покоя на мълчанието,
разлей се ароматен, с дъх на похот и жена,
съдбовен, живоструен, обладан,
изпобеляла романтика,
скрита в недрата на търсещо разпятие!






Опознай ме


Опознай ме днес,
предпролетна вода съм
извирам от недрата на възторга,
поемай жадно моята надежда
изпивай ме на глътки,
изричай ме като молитва,
излез от потъмнелите стени
на призрачните междуредия,
разцъфнал повей ми бъди,
не ме отричай,
жаден си,
отпивай ме,
от райските превъзвисения
прошепната пътека
към твоето сърце,
политнало във пролетната бездна!




петък, 8 март 2013 г.

Ведроутринна


Такава съм,перуникова,
омайница нощна
пресекла неизбродимите мъглявини,
пясъчна спирала
пометена от ураганите на пустинята,
далечен мираж,
нежно докоснал устните ти
с изгрева на зората,
тъмна мелодия,
възвисена до битието на мирозданието.

Ведроутринна, люлякова,
ароматна сълза,
очите ти отворила,
леда стопила,
оня тъй дълго крития
във невидимата аорта
на мъжкото сърце.

Нарисувай ми
вселенските предверия,
водопадно ме обичай,
стремоглаво ме лудей,
желая топлината на твоите длани,
положи ги на гърдите ми,
усети оная пъргава тръпка
на ореховите предверия
отведи ме
в пагубната агония на страстта си,
за да усетя мощният взрив от музика и заря,
зовът на предишните ми агонии,
в които се губех,
изнурена и бликаща,
седмократно предадена
 на невъзможното усещане
 за любов!


сряда, 6 март 2013 г.

А истината, дон Кихоте?


.........

“Свободата Санчо, е едно от най ценните блага,
с които Бог дарява хората.
С нея не могат да се сравнят нито съкровищата,
които крие земята, нито тези, които таи морето.
За свободата, както и за честта,
може и трябва да се жертва животът и обратно,
лишаването от свобода е най-голямото зло,
което може да сполети човека.
Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието,
на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме.
Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше,
че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно,
както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои.
Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги,
които пречат на духа да бъде свободен.
…Помни Санчо – ако избереш пътя на добродетелта
и се стремиш да вършиш само добродетелни неща,
няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори,
защото кръвта се наследява а добродетелта се придобива
и струва сама по себе си много повече от кръвта.” 


." - Престанете, приятели мои - прекъсна ги Дон Кихот. - Аз бях безумен, сега разумът ми се върна. Аз бях някога Дон Кихот де Ла Манча, сега, повтарям, вие виждате в мене вече не Дон Кихот, а Алонсо Кихана. Нека моето чистосърдечно разкаяние ми върне вашето предишно уважение..."

/ Мигел де Сервантес, “Дон Кихот”/

.........


ЛЯТОТО НА НАШАТА ЛЮБОВ..


Обичам да се връщам към спомена,
 за лятото на нашата любов.
Едно море, самотен плаж на север .
и дива жажда за живот.
Морето ни посрещна плахо,
и искаше да сме сами,
Аз знам, че там в дълбокото си ни усещаше
и знаеше, че тук една любов ще се роди.
Морето много тайни е събрало,
и нашата я взе и потопи,
 и никой не разбра какво ни бе то дало,
 във своята постеля от вълни.
В ония дни бе спряло времето,
затвори ни във малкият ни рай,
живеехме като герои в приказка..,
която още няма край.
 Палатката ни бе палат,
 от златен пясък  нашата градина
алеите от миди с перлен прах,
където си редяхме раковини.
Дворецът ни от пясък бе направен,
с високи кули, с крепостни стени,
 които вечер прилива отмиваше,
 като че искаше да ни освободи.
Свободни тръгвахме през дюните,
 безгрижни, боси, като две деца ,
с надеждата че ще открием в пясъка
заровената си мечта.
И всеки я откри във другия,
 внезапно някак осъзнал,
че тук на този плаж сред дюните,
сърцето си завинаги бе дал.
И в този миг на осъзнаване,
попаднахме във онзи свят,
във който всяка мисъл за отдаване,
бе тъй желаният ни грях.
Освободени от оковите
 на всичката ни сдържаност и свян ,
 захвърлихме завинаги покоя си,
оставихме веригите си.....Там.!
Небето беше ни свидетел,
а шаферки разпенени вълни
и морски кончета в карета ни отведоха
 в подводни, страстни дълбини.
Попаднахме във друго време
открихме нови светове
 в които друго не намерихме ,
 освен любов , наслада и..море..
Отпуснато прегърнати на плажа,
 без срам от свойта голота,
 препускахме по лунната пътека..,
 превърнахме я в път към вечността.
Звездите ни намигаха отгоре,
 щурците свиреха единственно за нас
 и чувствахме приятната умора,
последвала поредният екстаз.
Заспивахме , останали без сили
 а бризът ни повиваше едва ,
морето плахо ни целуваше
 с най нежната си приливна вълна.
Луната са отпусна уморено
загледана във нощното небе..
в очакване, да дойде изгрева
в тихо да се предаде…
Очаквана отдаденост,
необяснима прелест
на нашето безумие,венец
омайна синя песен
Морето ни редеше
Отдали себе си на Него,
във вечен плен
останахме си Там!!!


Мариян Недялков



събота, 2 март 2013 г.

Честит Празник, Българи!


Яхвам свободата,
по гребена на тичаща вълна,
блести над мене  красотата
на моята изстрадала земя.
И пак си знаме и тревога
народ за подвизи роден,
вдигни отново гордо взора
открий бленуваната цел.
Благословен е славния ни корен,
пребъдвай българино смел,
смъкни въздишката на роба,
бъди стократно прероден!
Сведи глава пред подвига на своите деди,
С открито чело в бъдещето погледни!


Сезонна разпродажба


Турбулентност,
сезонна  продажба
малко уиски и жълта отрова
все така се завърта земята
впила своята сянка в луната.
Приземяване,
шепотност някаква,
той е мъжкото нощно привличане,
впил във моята сянка разлятата страст
на  чудатия  спомен за минали похоти.
Извисяване,
думи ограбени,
късен час,
облак гол в небесата съдрани,
премаляла въздишка
в разпиления стон,
уморени пространства,
зажаднели химери
зла змия
със невинна позлата.




петък, 1 март 2013 г.

Сумрачно


Преди да те отвее вятъра
морето  в мен бушуващо вилнее
и твоята  нестихваща мелодия
в заключения  изгрев аленее.

Сумрачно е притихнал пристана,
край старите закотвени скали,
вълните неуморно брулят
сребреещите ти коси.

Приижда  носталгично изкупена вина,
а устните ти парят все така, със дъх от самота.
Кому са нужни  бледите, отмиращи лъчи
и тези сенки паднали, във нашите очи.

Със прилива на здрача си спомни,
че времето е многоъгълна спирала,
забравата е  зейнал ешафод,
на който всеки се спасява.


Мартенското


Мартенското слънце грее,
облак сив се начумери,
някъде далече пее
чуруликащото сърце.

Белолика и засмяна
със обветрено лице
ще съм стига да захвана
туй червеното конче.

После с бяло да го вържа,
безпределна красота,
в тънка нишка да ги свържа,
да обвия с тях нощта.

 Най-подире да закича
в разпилените коси
мойта литнала надежда,
за мечти и красоти.

Днешното послание е пролетно и румено,
нека ви засмее светлолюбено.