Епитафия или приятелю, що за птица съм аз

Бели гълъби тичат в душата ми.

Бели птици със нежни крила.

Те трасират невидими линии

във света обладан от тъга.

Тези толкова бели създания,

спомен мил за приятелски миг,

споделен между няколко стъпки,

във живота ни, кратък но жив.

Нямо време прилично на сенките,

избледнели лица, тъмни маски,

отредените дни на живота ни тук,

се превърнаха в размисли празни.

Прелетяхме през скърби,
радости, драми,

бяхме  шепа възторжена жар,

днес ви няма приятели,

как ви тъгувам,

как копнея да чувствам във себе си вас.

Поумнях  и не прося с младенчески вик,

тези ваши очи пълни с тиха забрава,

прекосили далечните ручеи,

в синевата на утрини нежни,
щастливи.

И ви нямам, далечни планински усои

скрити в плен на ненужния спомен.

Не ви търся.

Заблуда е всичко край мене,

През живота преминахме.

Вече нямаме време.