петък, 27 януари 2017 г.

***

Два реда
безадресни стълбове,
раздиращо човечни,
умиращи от безразличие,
в безлични сиви стрехи,
задъхани в цинизъм
 нелишен от смисъл,
във мигащите клепки
на няколко вселенски мисли.
Изчезвам. Начин няма.
Към всичко подозрителна.
Горчиво помъдряла.
Обичаща и мразеща.
Заровена във облак.
Олекнала от залеза,
на  толкова
разтапящи се изгреви.
Разбираш ли,
случайността е бреме,
във празното на дните
осъмваш непотребен.
Безсмисълен и празен.
Случаен до изгубване.
Препълнен си от чуждите,
ужасно празни думи.
И после опустяваш.
Приличащ на смокиня.
Безплоден си оставяш,
засветил от далечности,
копнежно невъзможен,
сред толкова обреченост.



сряда, 18 януари 2017 г.

***

Къде зимуват ветровете,
дъжда и степната роса,
навярно вплетени в косите,
на чудно приказна жена.

Къде вълните се разбиват,
във грохота на любовта,
навярно в нежността на дните,
събрани в твоята ръка...

Ти мое рамо в дни на горест,
дари ме с цялата любов,
на разцъфтяла зимна пролет,
сред люлякова тишина...


вторник, 17 януари 2017 г.

***

Ъгловатости 2

Той не е този,или онзи..Така му беше истинското име
-Той Василев Петров, а сестра му се казваше Тая-па Василева Петрова.. Баща им..беше еднояйчен близнак. Бяха се родили с брат му със залепени задници. Добре, че беше Симо- джибрето, дето имаше една малка, остра брадвичка и със замах, от раз ги раздели, 7 дни, след рожденния им ден, но това е друга история.. Следващата изповед беше насрочена за вторник в 11ч. Той се приготвяше вече. Знаеше, че ще е по-дълга сесия и беше донесъл едно колело от вагон, за да го ползва, вместо столче. Искаше да седи и да се изповядва, както го правят в кабинката../не тази, на лифта/ За харизматия, боядиса водосточната тръба в жълто и нарисува няколко лилави саксофона по дължина. Хубавото на тази ъгловата изповед беше, че беше на открито и дори от притеснение да пръдне, вятърът щеше да го отвее..Знаеше го..
А
Пак Тя-Василева Петрова, лъсна теракота до блясък и си спомни за Даниел Стийл, ама какъв стил само, до блясък...
Остана едно петно в крайния ъгъл, но тя го прие като знак от отвъдното, защото си падаше по Хара Кришна и вярваше в прераждането. Затова приемаше рождените дни като недоразумение, в което Симо джибрито имаше кармична връзка с Той- Василев Петров, която Тя, същата трябваше да изчисти енергийно с няколко котешки косъма събрани от черга изтъкана по тъмна доба, в полунощ, преди деня на благодарността...
Л
Звездичката, пристигнала от съзвездието Косите на Вероника, запя там, от другата страна на ъгъла, между ъгъла и водосточната тръба.. любимите си Цигански напеви от Сарасате..В тези напеви не се пееше само за цигани...
Пееше се и за един Българин, дето набил един циганин, защото се ядосал, че циганинът, му откраднал тока и бурканите със зимнина... Той Василев Петров слушаше, но ако му станеше много, или повече..беше си приготвил един биберон, останал от сестра му Тая-па Василева Петрова и мислеше, че би могъл да го метне зад ъгъла, като знак, че звездичката трябва да спре...
А
Тя, па Тая Василева Петрова, беше свикнала с лиричните му превъплъщения, затова премига и кихна няколко пъти, беше алергична към всякакви коси, но това не пречеше да се любува на своите, защото си беше Тя. Циганското в цялата история беше българско, също като бурканите на Той, ежегодно затваряни и консервирани в онзи кораб, за който писал Хектор Мало. Той си беше Реми, имаше връзка с кухнята, затова вечер подрънквайки на китара ухаеше на сръбска скара и балкански темперамент, който оцветяваше безцветния западен манталитет, вонящ на демократични пристъпи от свободомислие, поради липса на зимнина, нехаещ за проблемите свързани с международните отношения.
Реми , в случая нямаше нищо общо с Василев Петров,но...
па Тая Василева Петрова каквато беше гадна, искаше да унизи брата си, от който роди наскоро близнаци.
Пак Тая
Тя умираше за звезди, вятърни мелници и пустинни пясъци, но заради Сърасате предпочиташе катуни, мургави мъже и мустакати сънища…затова бурканите държеше в старата ракла с раковините, семейна реликва от незапомнено време…сигурен знак за не беше ъгъла, на който поверваше най големите си грехове…така и ставаше въртеливо звездно, а Той
в своята несигурност трудно долавяше вибриращото вибрато на цигулката, дело на Амати, който нищо не разбирал от напеви, цигани и българи, защото бил италианец…
Л
Той обичаше да мечтае на полянката с киселец. Лягаше в киселеца и се опитваше да разбере, защо мъглата пречи на очите да виждат..Защо улиците не са, като навити, хоризонтални спирали и къщите да висят, като уморени прилепи. След това отиваше на детската площадка, люлееше празната люлка и се чудеше, дали да мисли за момичето, което обичаше мургави мъже с черни,кожени якета, дето изглеждаха така, сякаш никога, за нищо не биха плакали,..или да прочете на мандахерцащата се люлка последната си приказка..''Възход и падение на партизанките'' ..Чувстваше се, като забравен акумулатор в багажника на някой още по забравен Москвич 412-линейка..Единственото спасение беше, да поговори с нея там, зад ъгъла..Да и разкаже, как веднъж беше гледал нейния прозорец цяла вечер, скрит в клоните на мушмулата..Колко беше добър,как веднъж беше вързал на гъба си с корабно въже, един стенен часовник с махало и така всички зад него виждаха колко е часът..Това искаше да и изповяда..зад ъгъла, но тази гадна водосточна тръба му пречеше..Мислеше си, че вероятно ще увие думите му..и ще ги промени..Беше му безнадеждно ламаринено...
А
Ненавиждаше ламариненото му състояние, а киселеца в задния двор, вгорчаваше маргаритките с пеперудени крилца, Балзак и идеше в повечко, защото беше далече от френски манталитет, с който проститутките обслужваха страниците на не един класически жанр…предпочиташе Скитника между звездите, далеч по реален от детска плошадка с мухлясали мушмули стъпкани от небрежните хлапета…изповедите бяха за катедралните кюрета, мрънкащи неразбрани молитви, щедро размахвайки интулгенции…затова се метна на колелото, онова, което все обещаваха да купят друг път, отпраши назад към времето, в което корабите имаха алени платна, а капитани им бяха поне принцове…
Той...и говореше за Москвич 412, караше си Бавареца, а Тя...имаше само транзистор Ехо, няколко вълшебни ореха пълни с изненадващо феерични дрехи на феи, тиква дето става на каляска , мишки в килера, плюс мустакат плъх за кочиаш.., а, да..и леля вампирка.



После се сдобриха, преди да се скарат отново..заради децата..:)


***

пак е снежна..зима...:)
имам капишонче,
със едно пампонче,
топли ми главата,
радост за душата,
днес ще се посмея
и ще ви разсея,
туй е стих опасен,
като грип заразен :)


Хайде хубави уикенди и банго бацили :)

***

чаша вино,
две в едно,
жълта лимонада,
като разредител,
стана ми любовно,
ах дано,
зимното небе,
не се катурне връз звездите...


***

Опит за реклама...

посветено на верига магазинчета от неизвестен произход...

кибрит закупих днес от павильона,
за радост на Сикстинската мадона,
така наричат стрина Даца,
но да ви кажа, мяза ми на каца,
а папата отсреща и нарежда,
да сложи най отпред таблет,
рекламата ще да е много жалка,
ако кибрита навлажнил е с..сладолед..


благодаря

Анна, неразбранна...

****

Ъгловатости
Л
Тя мразеше всичко, което той обичаше..Седяха в кафе..Стискаха..не бяха ходили до тоалетна, повече от 2 часа..Бяха две забравени момиче и момче, започнали да си общуват, преди голямата мечка да светне на небето...''Изповядай се''-каза му тя..''Ела да застанем там, зад ъгъла..Ти ще си от едната страна, аз от другата..Няма да ме виждаш, но аз ще те слушам..После аз ще се изповядам..а ти ще ме слушаш...После..олекнали ще се разделим..''...Беше 10 сутринта..
А
Той тайно вярваше в небивалици, затова пиеше кафето с две лъжички захар, една сметана и няколко капки дъждовница, за разкош. Затова да се изповяда не му беше проблем, още повече, че щеше да е в изповедална извън галактиката, с отворен коридор за бягство с излаз към Херкулесовите стълбове. Беше почти 10.30 сутринта, още не беше се събудил.
Л
Ъгълът слушаше, как тя започна своята изповед.. - Помниш нали, онази вечер, когато те учех да мечтаеш там, в моето малко небе, точно на върха на Айфел..? Мечтите ти не бяха много правилни, но бяха искрени. Дойдох при теб и те харесах, защото много истински се опита да ме впечатлиш.. Знаеш, че съм звездичка. Идвам от далече, чак от съзвездието “Косите на Вероника”..Исках да те огрея и да те видя от близо, но повече не мога да ти дам..Трябва да се върна в моя свят. Цветовете ти са хубави, но са различни от моите..Някога ще се върна за малко при теб. Ще седнем на някоя пейка и ще помечтаем с правилните мечти.... Не тъгувай там, зад ъгъла..Помълчи си, но не тъгувай..!
А
Тя не била кой знае каква звезда, но тайно се надаваше да се случи чудо, и косите на Вероника, чудно виещо се къдраво цвете провесено под асмалъка да стигне поне до корените на магнолията, небрежно притъкмила снага до мравуняка. Зачуди се на загадъчния ъгъл, никак не беше наясно с геометрията, но Айфел и беше известен, Париж познаваше добре от гаража на съседа, в който имаше огромно пано на Бастилията. Поседна на ламаринената кофа, помъчи се да не тъгува, но като се сети за ягодовите полета в черешовото и пространство,замига сърцераздерателно, после ревна. Впечатлила бе още по-тъжно създание от нея, присламчило се точно в огледалния свят от който бягаше!
Л
Преди да се покатери по върбовата стълба към небето и от там да отлепи към своята галактика..Тя си мислеше, че е малко рано..Искаше и се да му остави някакво малко сувенирче, което той да слага под възглавницата си..преди да заспи.
А
Това сувенирче му взе акъла, до такава степен, че взе да мисли вместо нея и съвсем се обърка. А тя, все така кръстосала пантофи на снежния праг, меланхолично подритна кофата, за да разклати ледунките надвиснали по шапрона на онзи смотан павильон, дето Даца продаваше кибрит, но не приличаше на малката кибритопродавачка, защото си беше огромна. Точно в тоя чутовен миг, Той се пързулна съвсем покрай ъгъла и рече:
- Това беше, изповядах се, а сега ме опрости, сувенир имам за теб, първи том от петокнижието за дъжд, слънце, луна, джаз и още нещо!
Л
Приличаше на водосточната тръба, спуснал се от локвата към покрива..Страх го беше, че каквото и да каже,думите му щяха да се увият в тази тръба, застанала точно на най-не правилното място и можеха да се плъзнат от другата страна, към нея..така, че тя да не може да ги разбере...Тя и без това много, много не го разбираше, само го мяткаше по хълмовете, като дунапреново паве. Но той беше свиквал, след летежа, да се приземява в дивите шипкови храсти и после вадеше боцкавите шипки от гъза си с пинсетите на на Даца, която ги даваше на цялата махала.. Ъгълът беше се шашнал...То изповеди, изповеди..Не беше свикнал на това..Искаше да си бъде само ъгъл и да не слуша разни откачени откачалки
А
Да зависиш от един ъгъл при това многостен си е като да прекосяваш океана с орехова черупка-помисли си Тя.

Огледа водосточната тръба със страхопочитание, зер мъглявината Андромеда пак не си беше на мястото, не и пукаше от изповеди, заскрежени хълмове и павета с вид на противотанкови мини. Затова се фръцна и се себеопрости, защото беше много незавивисим електрон, доказано признат от поне няколко папи, редовни клиенти на кака Даца, нищо че пинсетите и ставаха само за щипалки, а чая от шипки имаше вкус на филадендендрон.


***

Днес развалих си елхата,
ще я върна на гората,
нека и се радват зайците,
феите и многознайците.
Нещо ми е понеделнишко,
делнично, небързотечно,
и кафето ми е сиво,
от горчиво, по-горчиво,
затова ще се теша,
пак във снежната гора.


Туй е мъничък сонет,
значи всичко е наред...


***

Постоянно кисна в нета,
щото съм като планета,
обикалям тая орбита,
като в слънчева система,
разболяла се от хрема,
но, сравнявайки обема
се завихрям по оста си,
океани и морета
да разплискам по реките,
че да наводня земите,
планетарно да ме всмукне,
някоя по- черна дупка,
в негърче да се превърна,
да прегърна все що зърна,
и да се дискриминирам,
ако с някой се препирам.


Най -накрая ще порасна млад гигант,
във галактиката всепризнат..талант..

***

някъде по обед се разпалвам,
сигурно е от дъжда,
снежна хала в мен бушува,
в мекото пространство ..
след това...
не, защото впечатлява,
снимката от стар албум,
русото в мен избуява,
като огнен зимен сън,
кратка страст съвсем по обед,
вледенена от дъжда,
нека никой не се чуди,
преоткривайки...страстта...:)


неделя, 8 януари 2017 г.

Хищник

Хищник,
подобно на  дяволски дъх,
беззвучно повтаря молитви,
притихва за малко,
затърсил е стръв,
примамка за  живи примати.
Извива глава,
тънка шия на лебед,
ще кажеш магия,
безплътна мечта,
но някъде там се спотайва стихия,
със кървави нокти,
от яростен плам.
Да хищник,
човешки изглежда,
приятна муцунка,
но туй е лъжа,
погубва душата си,
 диво заблъскал,
 килията каменна,
де е живял.
Когато луната от ужас се скрие,
притихва  в несретна тъга,
защото във него припламва огнище,
в което е топлил  човешки сърца.


***

Няма сняг,
поваля,
застудя,
облякох си клина,
замесих млина,
опекох пита,
да хапнат всички
до насита,
написах стих,
получи се игрив,
поетично
задуха вихрушка,
да разсее
вековната скука,
това е поука,
нам е награда,
а тук е парада,
поезията ми
е така сервилна,
но нали съм
инфантилна,
ще поставя разкошна
картинка,
за да ме лайкнат
мнозинка!

поетеса, поетка, както ви се харесва,

никой да не задава въпроси, към тия..монолози...

петък, 6 януари 2017 г.

***

Вярваш ли  във нощите без мене,
във вихъра на пеещия вятър,
в оная дълго чакана самотност,
която ледохода ни напява.

В огнището от спомени затопляш устни,
мълвиш слова във дъното на кладенец,
отмора търсиш в други устни,
които  нажежено ти говорят.

От страст треперят сетивата,
а ти си буден и изгаряш,
защо замлъква пустотата,
когато с мене заговориш.

Защо ме искаш без насита,
ти мое тежко старо вино,
отпиваш ме и ме проклинаш,
 а аз, аз търся  в това наслада.

 Не ме забравяш, не, не можеш,
такива като мен са цвят от ада,
изпивай ме докрай, не ме прегръщай
в нощта е моята отплата...

сряда, 4 януари 2017 г.

***

Път към нощта в безснежие откривам,
високи небеса от айсберги пресичат
небесни висоти край приказни лагуни,
от мидени бръшляни ветрове изплели,
на световете вечни 
отворили портали заскрежен лазур,
във мътните копнежи
на клоуните скитници,
притворили клепачите на лунния зефир,
сред аромат от звуци и кинжали,
вълшебното пространство на душите,
от куполи и призми галещо притихнали,
възраждащи възторга за живот...

Море всевластно разкажи за мен,
когато глъбините ме прегърнат…