неделя, 31 август 2014 г.

***



"...много,
много
за единственото"

Красимир Едрев

Без друго си е хубаво
защото е хубаво
хубавото...

без раждане смъртта умира
защото няма смърт
и това е хубаво...

единственото е наричане
обредност в скрижали скрита,
Мойсей от хубаво не бягал...

и хубавото пак е истина
конкретна като аналога...

последен августовки ден,
морето е като магия...

любовно ми е пак на мен,
е, това е хубаво,
защото съм стихия! :)


И магия! :*




петък, 29 август 2014 г.

***


Желание съм, трепет извечен скрит между няколко  докосвания...
Не ме оставяй сама тая нощ…
Времето е като преди покоя да  приласкае любовта на морето и да се взриви в сянката на бедрата ми…
Трептя, аз съм брега на мълчанието...
Поискай ме, ще  бъда твое пясъчно видение, гальовна милувка в мига на пулсиращата ти мъжественост...
Притихнаха щурците, целувам устните ти, сухи и горещи пламнали от желание...
Спотайва се тишината и блясва мълния...
Женственото ми покритие изтънява в прегръдките на мощната вълна…
Прилива поглъща алчно дъха на телата ,за да посрещне утрото  сред пяната на въжделенната наслада, в най дивия откос несбъднато безмълвие в което се потапя мрака на съдбовното...
Събирай капките със устни, пий от  моите сълзи, утихни в съня на хилядите стонове, в отчаяната милувка на поредната вълна...


Усещай ме...аз съм сълзата на морето...твоята сълза...усещай морето на желанията...


***


Ветровете отнесоха мислите...
Дъждоструйни облаците луднаха...
След тях катурна се лятото,
във прозрачния свят на крайбрежните острови,
сред смокините с дъх на жени и желания,
край сумрачната сянка на маслините скътани
в самотата на нечие мъжко сърце..
................................................................................
Чудесата потънаха във прашинкови есени,
забълбукаха шепотно най - красивите песни,
във смълчаните лодки зацари самотата ми,
пак целуваш ме алчно и се слях с тишината ти.







сряда, 27 август 2014 г.

***


Понякога съм ничия земя,
среднощна сянка в твоите селения,
ще се събудя утре във дъжда,
реката ще разказва за съня ми.

Любов, подмина ме и днес всезнайнице,
под прага на вратата ключа ти остана.
Похлопа  сънена протяжна тишина,
изви се сянка в лъкатушната вселена.

Безшумно в мене проникни.
Ще те наситя с любовта си.
Във мрака дебнат сто очи.
Милувка дай ми диво време.


вторник, 26 август 2014 г.

***



Морето ми поднася скрит във чаша,
нектар от  поетични мандарини,
във кехлибареният залез приютили
въздушни мигове и  мидени стихии.

Морето ми подхожда, знам.
Прилича на разплакана сирена,
във пазвата си пази свян,
облечено в най- синята си дреха.

Привечер  милостиво става.
Коварството си пази за луната.
Привлича я със буйната си сила,
дарява и блаженство във водата.

В такива нощи  трепетно те чакам.
Алеята пристъпва мълчаливо.
А пейката все още е на пристана,
унесена в рисунъка на мрака.

Ти моя орис скрита в любовта ми,
целувай порива на тия брегове.
Преди да ме прегърнеш ще остана,
в духа на моето приливащо море...





понеделник, 25 август 2014 г.

Омиротворена


В съня ми лъв преследваше жена,
кошмар по ярък от комета,
родена  орис в събота накрай света,
под диплите на  седем пясъчни морета.

Дали защото вятъра зави
стенания от извори родени
или залязоха последните лъчи
в пустините край кладенци замрели...

Така се уморявам да редя
кутийки с празни  захарни мотиви,
в покой потъва мойто битие
на агнеца в кръвта пролята за греха ми...

И днес съм в мир с миража на предела,
потапям се в азалиите на две лета,
Не търся себе си, сърна съм преродена.
Приличам на зора в утробата на зейнала геена...


Гръцкият лексикон определя «геенната» като: «Място за бъдещи наказания, срещана още и като геена огнена.




петък, 22 август 2014 г.

***



Измежду хилядите пропасти повикано
смълчано в бездната на странни преизподни
спонтанно като силен степен вятър
ти мое неизплакано море потъваш в себе си...

Вълна дълбинна сенките прогонва,
светлинен извор с чайките танцува
и все по ярко свети небосклона
във изгрева на своята безумна песен.

Потапям се във теб  светиньо с морски гриви,
навеки увенчала обичта ми
и ставам чиста като  мидена въздишка
на бисерна сълза поела греховете.

Любовен зов и мачта от кристали,
все по далече кораба отплува
мъглите крият своите въпроси
а аз, все още на брега те чакам време…


неделя, 10 август 2014 г.

***

Русалкова луна 
ти пак си тук,
седефено великолепие
 в сърцето на морето,
сребрист нюанс
 възторжено притихнал,
весталка от прокудени съзведия.

Бъди ме трон ,
дари на разлива греховната прегръдка,
във мекия отблясък на очите ми,
мелодия от нежност,
в съня ми разтвори уханни устни.
Светулка сред космически звезди,
във валса на нощта танцувай бяла,
в прозореца ми мълком се поспри,
весталко моя
 гола и прекрасна...






четвъртък, 7 август 2014 г.

***

     


Прозрачна тишина, щурците внезапно замлъкнаха,  морето полюшкваше тъмни води , босите ми крака потъваха в мокрия пясък. 
     Толкова дълго бях чакала мига. Този бряг така познат. Очертанията губещи се в тъмнината, луната, елипса пустинно надничаше мъглива, празна, като забулено лице на грешница. Далечни звезди. Очарованието изчезна. Затворих очи. Тишина и екот. 
   Гласът ти в далекото чезнещ и тих, твоя глас. Морето ме погледна с досада. Бавно отдалечи хоризонта за да ми докаже, че земята е кръгла. Полунощ. 
    Караваната изглежда самотна, мижавата лампа отпред треперливо клати кандилото на светлинното недоразумение, пазещо ни от някого.
     Мокра съм. Влагата капе по косите ми, замръзвам.
     Спящи мъже с дъх на желание, какавиди, пеперудите в тях смълчани треперят между яките им бедра. 
     Искам да те чувам. Аз съм. Не, не казвай, че морето е шибано, то е истинско, световете в него са като пояси в луните на планетарните простори, по тях се спускат ангелите, влюбени в котвената същност на необозримото. 
      Полунощ е. Времето не лети.
      Говорим.  
      Мълчим. 
       Въздишка, хиляди пъти заглушена от съдбата. 
       Помня, ти знаеш ли?
       Да, знаеш. Гледай ме, аз съм. Толкова е топло сърцето ми. Почти до твоето. Някъде там, между бреговете на сенките, претичващи между сенки, над сенки. 
        Преобразява се наоколо, влагата загубва перления цвят, обвива ме в сребрист воал от синкави кристали.
       Чуваш ли ме? Усмирена и твоя.
       Утре. Поглеждам телефона. 00. 36 мин.
       Говорихме дълго.
       Ти изчезна. 
       Проблесна фар посред ничия земя. 
       Огледах се. 
       Часовника пое към утрото.
       Изгубих се в плаващите пясъци на нищото, което бе приютило любовта ми.
        Вълните утихнаха.
        Нощта в часа на Бика.
        Моята нощ с теб Море...


***

Следите ни по пясъка
във босия сумрак
отново омагьосани
в най ласкавия мрак...

Илюзията е кръпка
напук на вечността,
всяка наша стъпка
събужда любовта...

Ръцете ти са нощни,
очите ти  мълвят,
най топлите безумия
във пламналия ад...

От устните ти пия.
И толкова си мой.
Вълна съм аз. Стихия.
А ти за мен си бряг...






***

Обратната страна на времето,
живовляк  в ментовия чай,
и тази хлъзгава дрезгавина
разсеяна в мимикрията на деня.

Разлистена вселенска пустота,
на мрачен остров сред вълните.
И моята бушуваща душа
напук на синорите, сред звездите.

Пулсирай мой животе зажаднял,
рисувай птици,
във стона на небесните сърца
уханни ветрове привличай.

Хоругвите на лятото раздипляй,
оцвети възторга,
любящото във мене преоткрий
доброто нека се преражда...


понеделник, 4 август 2014 г.

Фабула


В дълбокото на най дълбокото,
на дъното,
във яростта на фалоса
на облака в задънената фабула
страстта стихийна мантия надяна.

На похотливеца сластта
на сляпо приюти,
в маслинения повей на плътта
зарови думи и души.

Избухна  преизподнята
 на земната утроба
ранимо прокънтя 
светлинно невъзможна
ранена тишина
в очакване задрямала
открадна ни съня
във пясък ни превърна

преструвка няма,
има обладание
за някой е любов
за другиго желание

преструвката е поза
порока скъп сапфир
на блатото във ямата
сумрака дар дарил

И мислиш си...любов е..
Преструвка и куплет..
Отгоре някой гледа.
и нищо не е в ред...