***

написах ти писмо, чакам отговор...

...дъждовна вечер, монотонна и самотна... зеленината е носталгия, ружите вехнат заруменели от нега, какво правим с чувства и тела тежащи от желания и спомени... не е ли повече от тъжно, далече си и така близо, в клоните на акацията, в песента на славея...уморени вълни разбиват се в пуст бряг, като мидени черупки сме, под стъпките на безмилостното време, но ние оставаме, като нанизано герданче от весел панаир, търкаляме колеленца с пръчица и гоним ветровете, пясъчни сме, но истински, луди сме, но обичащи, смахната е само локвата под лозата, в която се оглежда луната..и плаче...

В увисналото безтегловно,

срамежливо искам да те гушна зад скала,

после да те обичам, без да знаеш...

и да те чакам в другото,

обърнато на опаки небе...

После да се опитвам с думи,

да те нарисувам в приказка,

в която има нещо лично мое..

***

 Гранични състояния

Той живее почти на Луната,

мълчаливо подрежда звезди,

във безмълвие пее с щурците,

нежнодумия тихо шепти...

После спира под нечии прозорец,

със душа натежала от скръб,

а в далекото призрачен вятър,

сипе злобни, отровни стрели.

Непозната останах за него,

боса нимфа със бели коси,

ням куплет от очите на лято,

посребрял от вълнение стих.

Оттогава говоря с Луната,

галя устни със детски ръце,

а завесата пада след акта,

в здрачината на свят от лъжи.

***

Следобедниче .. сътворено и превъзвишено :)

Както си лежах горкана,

под липите на дивана,

таласъм съзрях във коша,

точно тамо под галоша,

на съседа ми Йордан,

дето спи под мойта круша,

със когото все се гуша.

Тая твар ми проговори,

че захвана и да спори,

поетична единица,

от елховата горица,

та ми дума с глас гробовен,

че и някак си съдбовен..

- Моме убава и млада,

ти си баш за мен девица,

щото си и баш умница,

тея двете либеници,

мязат на духовни ци*ци,

люто мене вдъхновяват,

че и фейса пощуряват,

твойте дяволски нагони,

са като едни жалони,

пътеводни тъмнини

все към мойте дължини.

Язе са уплаших яко,

огледалото вземах

па огледах си лицето,

както и дълбочинето

на оная ширина,

дето е по дължина,

па го питам натъжена,

още и пренажалена..

- Огледалце я кажи ми,

някак си проговори ми,

има ли по белий свет,

убост като тоз сурат,

дето ми е тъй познат.

И ми дума туй чудило,

-Мари Ано баш плашило,

дето омагьосваш нета,

че и целата планета,

талъсъм те е залюбил,

и се е самопогубил,

като всите юначини,

дето си унищожила,

и сърцата им разбила!

Айде да се потопиш

във поповата вода,

да се някак пречистиш,

и да се превъзвишиш.

Таласъм ревна от мъка,

трясна гръм,

гърне се спука,

та съня ми разруши

и от ужас ме спаси!

***

тя пише....понякога различно, или пък всеки път ....щото е стихия или е противоречие... затова и всички я обикват, и всички се побъркват ....а тя под своя стъклен похлупак остава .... необичана

В сенките

Чайките гракнаха в хор и заблъскаха криле с жадна ярост по рибарските такъми на бачо Сенко.А той приведен над веслата сви рамене и огледа сивкавия хоризонт, пълен с тежка мъгла, която се свиваше като овехтяла рибарска мрежа.

Мъчително сви преведените си рамене, като да отхвърли тежък товар и промърмори нещо неразбираемо и за самия него. После обърна с веслата лодката по посока на брега, погледна рибата, мятаща живо сребро под краката му и ядно обърна взор към небето, ръсещо сипкав остър дъждец.

Вълните подхвърляха тясната рибарска черупка, блъскаха чела в кърмата, сякаш напомняха на рибаря за всичките сбъркани посоки в живота. Той изсумтя вглеждайки се в бреговата ивица, на която кацнала като призрачен корморан въздишаше самотна схлупена постройка, която служеше за дом.

Морето изтласка лодката към скалите между които се очертаваше пътека към брега, водорасли кичеха тоя тесен пролом, накъдрени като косите на русалка. Напомниха му за Махмудия, оная първа любов с очи като корали и усмивка на дете. Насълзи се сърцето на Сенко, оголи зъбатата душа нанизана го на прът с оловни тежести, приковаващи го към дъното.

Не беше отдавна, а може би беше преди векове, любовта го споходи като зейнала буря, отнесе го в пазвите на девойката, чието име беше като златна монета, заровена в ракла, на дъното с черупести нанизи.

Лодката заора мокрия пясък, въздъхна уморена от спомени и провлачи гребла по каменистия слог , осеян с рачешки откровения.

Рибарят приседна до мокрото корито, избърса натежала сълза от окото, после погледна към тъмнеещето море, въздъхна силно, ридаейки, сплете възлести ръце унесен в мрачината на мислите.

Махмудия изплува от бездната все така красиво обагрена в златисто, протегна ръце към него, разпусна алчни коси по лицето му, устните и докоснаха неговите, сурови и търсещи като ветрове, впи се в отмалялото му тяло, изпи силите му, както някога. После се отдалечи към залеза, сля се с хоризонта и изчезна.

Гръмна ехото, бурята връхлетя внезапна, неудържима, градоносна, ехото отекна в дълбокото, простена в душата и отнесе Сенко навътре в морето, подир сянката на мечтанието, някъде сред дюните от слънца и сплитове желания, възбудили заспалата му същност.

Той се отпусна на пясъка, тих и безформен, погълна дишащото си мълчание и зачака златооката да го отнесе.

Утрото го завари така, с взор впит в небесата, проклинайки участта , влюбен и мъртъв, като сянката на Махмудия, която скръбно галеше посивелите му коси.

Цветности

Разлиствам фейса в тишина

и гледам - буйнала забава,

хормона някой го тресе,

а други търсят шумна слава...

А аз си хрупам пак салам

и хлебец стоплен на котлона,

мечтая си за златен храм

във който да съм примадона...

Представям си кресло от миди,

постлано с водораслов кехлибар,

и млад делфин поднася ми стафиди,

в огромен бисерен тиган.

Предлагат ми да бъда примиер

на царство питекорапани,

изпратиха и новинар

да ме прославя по реки и океани...

Ма аз неща такива глупотии,

сипах си морска метаха

и палнах некаква цигара,

страстта си някак да приспя..

***

Докосвам те,

а устните мечтаят,

във мека тишина съня кръжи,

до неприличност плъзва

в пазвата ми полудяла,

като възбудена ръка на мъж...

Без дъх оставам,

гола, зажадняла със парещ дъх,

разлистено уханна...И тръпнеш

завалял под моя дъжд,

препил, препълнен, завладяващ...

По капките небе от плът,

глазура от любов и орис,

невидимо възбудата владеят...

Обичаш ли ме,

полудял по мене дъжд,

съня ми разсъблякъл

в дивия си полет...

***

Ти си дъх,

аз съм дух прероден,

лотос бял в тишина замълчана,

цвят вселенските тайни прозрял,

закопнял за сребристи пътеки...

Ах изпивай ме мое безумие,

нежността ми разлиствай любовно,

и ме сбъдвай притихнала утринно,

във коралови сини лагуни.

Устни чувствени просещи милост,

топъл шепот отронен в недрата ,

в мен потъвай със ритъма южен,

потопи ме с дъха си в забравата...