В сенките

Чайките гракнаха в хор и заблъскаха криле с жадна ярост по рибарските такъми на бачо Сенко.А той приведен над веслата сви рамене и огледа сивкавия хоризонт, пълен с тежка мъгла, която се свиваше като овехтяла рибарска мрежа.

Мъчително сви преведените си рамене, като да отхвърли тежък товар и промърмори нещо неразбираемо и за самия него. После обърна с веслата лодката по посока на брега, погледна рибата, мятаща живо сребро под краката му и ядно обърна взор към небето, ръсещо сипкав остър дъждец.

Вълните подхвърляха тясната рибарска черупка, блъскаха чела в кърмата, сякаш напомняха на рибаря за всичките сбъркани посоки в живота. Той изсумтя вглеждайки се в бреговата ивица, на която кацнала като призрачен корморан въздишаше самотна схлупена постройка, която служеше за дом.

Морето изтласка лодката към скалите между които се очертаваше пътека към брега, водорасли кичеха тоя тесен пролом, накъдрени като косите на русалка. Напомниха му за Махмудия, оная първа любов с очи като корали и усмивка на дете. Насълзи се сърцето на Сенко, оголи зъбатата душа нанизана го на прът с оловни тежести, приковаващи го към дъното.

Не беше отдавна, а може би беше преди векове, любовта го споходи като зейнала буря, отнесе го в пазвите на девойката, чието име беше като златна монета, заровена в ракла, на дъното с черупести нанизи.

Лодката заора мокрия пясък, въздъхна уморена от спомени и провлачи гребла по каменистия слог , осеян с рачешки откровения.

Рибарят приседна до мокрото корито, избърса натежала сълза от окото, после погледна към тъмнеещето море, въздъхна силно, ридаейки, сплете възлести ръце унесен в мрачината на мислите.

Махмудия изплува от бездната все така красиво обагрена в златисто, протегна ръце към него, разпусна алчни коси по лицето му, устните и докоснаха неговите, сурови и търсещи като ветрове, впи се в отмалялото му тяло, изпи силите му, както някога. После се отдалечи към залеза, сля се с хоризонта и изчезна.

Гръмна ехото, бурята връхлетя внезапна, неудържима, градоносна, ехото отекна в дълбокото, простена в душата и отнесе Сенко навътре в морето, подир сянката на мечтанието, някъде сред дюните от слънца и сплитове желания, възбудили заспалата му същност.

Той се отпусна на пясъка, тих и безформен, погълна дишащото си мълчание и зачака златооката да го отнесе.

Утрото го завари така, с взор впит в небесата, проклинайки участта , влюбен и мъртъв, като сянката на Махмудия, която скръбно галеше посивелите му коси.