***

Отдавна не съм писала за теб,

по есенно дали ще заговоря,

едно огромно стъклено небе,

рисува лудости на небосклона.

Дърветата настръхват от копнежи,

запролетели в дъжд взривен от думи,

рисуват еднорози светове,

в зелени дъждове от листи лунни.

По-плахо пълнонолуние дали си виждал,

безкрила съм, зеница във нощта,

разпадам се на ярки цветове от устни,

насред морета от крилати ветрове.

Отдавна не съм писала за теб,

все още те обичам и болея,

притихвам в огледални светове,

и дълго, дълго нощем те целувам..

***

Запомни ме така,

с ореол от позлата,

нямо кино от минали дни,

глас от толкова мигове

търсещи пролет,

в закопнели за лято вълни.

Запомни ме така,

позлатена икона,

по невидима ставам за теб,

избледняла въздишка,

в черупка от миди,

спътник твой,

уморен от мечти.

По невидима ставам,

изчезвам,

кехлебарена,
с дъх на море,

отражение пясъчно,

скрито във мрака,

побелял от солени сълзи.

Ще те срещам в съня,

топлина ще усещам,

ще говоря без теб, 

ще боли,

ще шептя с дъх на ехо,

затворено в призма

ще съм цвете за теб,

сред поляна от лунни лъчи.

По далечна ще бъда,

ще замлъкна,

ще отпивам кафето без теб,

ще съм страшно далеч,

все по близко,

до градините с изгреви,

сред снежинки от спомени,
неизмислени,
разтопени от зимни мъгли.

***

Луната избледня от сричане,

звездите се разплакаха от страх,

на голо бърдо кацнаха Плеядите,

поръсени с поредна доза смях...

Нощта обгърна с тогата си мрака,

задрямалото слънце онемя,

морето плисна няколко вълни от скука,

в солената въздишка на нощта...

Не ми е до сонет, затуй ще спра,

планетите поклащат голи листи,

ония дървеса са като страж,

измислят себе си със есенни въздишки...