вторник, 30 юли 2013 г.

Жегавото

Ще има време за следобедно кафе,
задряма котката пред прага на вратата ми,
сърдито грее изуменото небе
а аз си пийвам метаксата ми.
И не че мислите ми не летят към теб,
а погледа ми тича по чукарите,
такова ми е шоколадово сега,
учудено ме гледат котараните.
А ти си там край моето море,
как гали те ветрецът бризолятно,
танцувам мислено със пеперудени криле,
редя желания премислени стократно.
Потичай там край моя бряг,
играй с вълните ми разпенени,
но щом дочуеш оня звън камбанков,
веднага долети при мене ти.
Ще ти приготвя фрикасе от бяла пепел
поръсена със мащерка от двора ми,
виното ще е шардоне, 
китарата ми  вече е настроена.
Ще е прохладно тази нощ, 
в полетата със мидените спомени.
Остава само да поръчам сладолед,
но няма да е в този ден съдбовен.



понеделник, 29 юли 2013 г.

Елементарно

Копнежен ден и  огнена рапсодия,
дали не се превърнах в миг,
в света миражен на небесното
с мостове в слънчевия сплит.

Припомних си пътеки и мелодии
край този палав водопад,
целувката ни, славеи докоснали
разлистения теменужен кът.

Сърцето е самотен скитник,
съдбата грешница добра,
как иска ми се да поскитам
в забравения свят на песента…




неделя, 28 юли 2013 г.

Лятна жена

Засветих любовно сред злак от треви,
от хълма край извора бликнаха ангели,
в зеленото ложе на изгрева син,
тъгата ми слънчева диво ухае.
Сърцето ми си има дълбини,
заключени са с триста катинари,
неуловим е ключа раздвоен,
във неизбежното на тъмното усое.
Необяснимо лятна съм сега,
приличам на ранено съвършенство,
а тази маргаритена луна,
ухае на сънувано вълшебство.
Не се сбогувам мое раздвоение,
владея хаоса на облачното лято,
над мен се носят ветрове
а светлата ми мисъл ги догонва огледално.
Защо съм лятна ли? Привличам вихри,
разковничето търся в храма златен,
а някъде отвъд ме чака озарение,
ранимата душа и днес е с вдъхновение.


събота, 27 юли 2013 г.

Зареждане


Зареждам се със обич,
във дарения ми ден
със дъх на боровинков повей
от поляните пригорски.
И този водораслов спомен
за тихия приморски залив с белите вълни.
Зареждам се със галещия бриз край дюните
в малиновия свят на любовта ми.
Зареждам се със детския възторг
стопен във сладоледовата бездна,
потънал в шоколадов анасон
във смях рисуващ водопади
и с твоя поглед съживен
във синята спирала на морето!
Зареждам се в галактиката на мечтите,
в усещането за жадуван, неописан миг,
надскочил тайните на битието ми,
над седмото небе,
във поднебесната прелюдия
на тройния завързан възел,
пресякъл сетивата на Безкрая
Не бързай да ограбваш моята сегашна сбъднатост!
Събудих се и днес съм жива!


петък, 26 юли 2013 г.

Към тебе



Еретичка съм да!
Вярвам в Бог и във Никой.
Програмирана схема не съм,
но съм бяла доколкото мога.
И съм грешна,
дълбоко във мене играе измислица,
но съм цветна
и ставам банална като голата истина.
Поетична не съм,
но съм миг като звездна поляна,
изорани полета са моите ласкави длани,
с тях те галя,
обичам да чувствам до себе си
тези силни,
мъжествени, твои полегнали лъскави шпори.
И те яхвам брутално,
без да чувствам умора,
ярост блика от нашите пламнали страсти,
тези обедни ярки контрасти съблечени,
скрити в жаркия ден,
като истини неизречени.
Ще те яздя до заник без да зная умора,
гол те искам сега и те имам доколкото мога.





четвъртък, 25 юли 2013 г.

Сладка зависимост


Не те превърнах във поема,
във стих съдбовен те открих
не беше трудно, беше слънчогледово
с прибежки и съвсем без риск.
Потайни вопли в междуредия,
превърнат ден във нощ без сън,
сърдечни нежни мигновения,
приглушен шепот, после смърт.
Дали защото сме комети
изгаряме все тъй на път
или защото още светим 
в космическия си маршрут.
Дали защото търсим обич,
без обич гинем в самота,
или сме като кръстопъти
задъхани от чувство за вина.
Каквито сме, такива ще останем
зависими един от друг,
свободни в своите копнежи
облекли думите във плът.
Ще търсим светлината своя, 
във тъмните забежки на страха,
невинни като бели коловози,
който търсят пътя си в мъгла!


сряда, 24 юли 2013 г.

Лунно


Задъхани щурци тъгуващо запяха,
и земното ми лято оживя,
безплътно тишината заклокочи
във изворната нежност на нощта.
Сребристи нишки  във небето заиграха,
като кипящи щерни с дъхава вода,
орисани мечтания във тебе оживяха
със сладката усмивка на жена.
Ти мое съзерцание със устни лунни,
обгърни ме в чакания миг на любовта,
и своето очарование дари ми,
приливащо от вопъл по тая красота.
И ти луна от бледолунни шепоти родена,
във бездната на моята душа,
дари ми своята осанка озарила,
света от полети дочакани
и звездни чудеса.





***

Мое смугло лято
шумолящо ревниво в косите ми,
щедър повей от бликнали кладенци
във шумния танц на мечтитеq
млечни дъхави изгреви
в най-дъждовния припев на слънцето,
сладка нощна въздишка пристъпила стръмния ръб
на  сънливото чувство във мене.
Несънувай ме,  засънувана моя измислица,
заобичай ме нощна, зовяща, добра,
усмихни ме със жажда, най-невинно ме искай
усмири ме във себе си,
в твоя бликнал екстаз съзерцавай ме,
неизплакана моя сълза…


сряда, 17 юли 2013 г.

***

Само ти море свободно дишаш в своята стихия,
чуднолика мъдрост спотаяваш в твоите простори.
Взор  магичен  пришпорва мощните вълни,
във екстаза воден светлия ефир празнува
любен, недолюбен, помъдрял.
Ако аз съм болка ти си бряг бленуван,
полъх от сиянията на мачти и платна
в изгревната песен на мечтите.
Есенните жерави със чайките лудуват,
грабват от тъгата ми, кръстосват озарени
в немия отблясък на деня залязващ там,
край пристана от мидени възторзи и корали,
дето бързотечни бягат лекокрили
обедните знойни ласки на бленуваните струни.
Устните ти с вкус на сол и жажда галят ме,
потъвам в тях с насладата на закопняла нимфа,
в набъбналата гръд на древния олтар,
небрежно разпилян във дълбините,
приютили силата на твоите ръце,
дъхът ти влюбен, обладан от лудостта ни,
в страстната прегръдка на морето.
Разпилявай ме ти орис моя, завладявай ме,
аз съм лято с порива на младост остаряла,
вдъхвай аромата на жена и пий отварата любовна,
във нощта греховна на несбъднатия сън,
във който се докоснахме летящи и пустинни...



вторник, 16 юли 2013 г.

***

Ще мина през този живот. Аз съм облак.
Непотърсена жива вселена,
миг от спомени минали. Пламнал дъжд,
озарена в небето комета.
Пак ще мина през тебе съдба,
орис лумнала в мрака съдбовен.
Преждевременно рухнала планина,
разпиляна във ада на залив бунтовен.
И ще бъда сияние. Залезен сън,
във сърцата на паднали ангели.
Как запя там отвъд чудноватия звън,
на хилядата жертвени клади.
Ти взриви се сърце. Накажи ми със обич.
После с мрака се слей и бъди.
Не възкръсвай в света от човеци ограбен.
Нямо ти закрещи, после властно ликувай.
Изчезни тихо в себе си. Там царувай.




понеделник, 15 юли 2013 г.

Миг поспри

Само миг още с теб, все към севера плуваме.
Там, при кея с мъглите. Приютили самотници.
Потъваме в тях , те са пристан.
Убежище и приют за щастливи.
Сълзите ни, божества  са прокудени.
Блян и шепоти с вкус на надежда.
Уморени простори в тишината ранена.
сянка паднала в ириса на кристална спирала.
Миг поспри във безумната цялост на времето,
безутешно изстрадано все в мъглите безмълвни.
Шепот ням, пропиленият свят е пречупен в  стенание,
бледи сенки на ветрени разливи непрогледно болеят.
Не замръзвай любов, ще те топля в съня ти,
най-голямото чудо  е още във теб. Прегърни ме.
Вината е цвят прероден, а душата е угар. Дай ми семе!
Невъзможно през мрака свещен пренеси ме!


събота, 13 юли 2013 г.

Преди

Година мина, после векове,
преди луната да измоли милост
от ангелите с огнени криле,
които пазеха вратите към небето.
Над тези неизбродни светове
от слънчеви огньове сътворени,
прегърнах с обич твоето сърце,
във езера превърнах дъждовете.
Преди да ме намериш бях река,
преди да те целуна беше птица,
простор и влага, ярки цветове,
които във любовен лъч искряха.
Преди да замълчи във нас забравата,
преди измолената вечност за засвети,
преди да се превърнем в ветрове,
във милост устните възторжено се сляха.
Там, в белите устои на нощта,
във  тайна орис сплела сетивата,
на тайното ни невидяно битие,
разлистено в дъбравите на мрака.
Преди да ме обикнеш бях море,
сега маяк съм, спътник изконечен,
не ме забравяй пламенно сърце,
щом ти си обич, нека на брега да светим.
Пречистени от всички грехове,
в изплаканата горест на душите ни.





Обратни светове

Захладя, а после изгрева залезе.

Кристалите увиснаха премрежени
във звездопада топъл на нощта.

Стопиха се, в очите ни сияния намерили,
а въздуха от слабост изхриптя,
задъхно усетил ветровете ни.

Смокинята приведе плодове,
нектар по устните ни сладостно потече,
потърсих  в тебе своето сърце,
немирна птица в лятна, лятна вечер.

Мълчим, говорим си във мрака. А вън е ден.

Немее водопада на бледите миражи,
в които се намерихме,
преди да се докоснем през отмерените времена
погълнали отровата на хилядите Жулиети.

Измислени сме, толкова сме истински.
Светът е очарован от неземието ни.

Такива сме, обратни светове
в които любовта ни лунно свети.
Виолетов здрач със ярка светлина,
дарена ни от боговете.


***


Във моя свят те има,
ти си светла радост,
морето е изписано в очите ти,
дълбоко, цветно, свят неповторим
потънал толкова навътре във сърцето ми.
Приизгревен, със дъх на сол,
със вкус на миди и далечност
ти си във мен, уханен сън,
предчуствие за истинско вълшебство.
Прости ми. Болката ни пареща е пристан.
Сълзите виновност са, облечена в безмислие.
Отпиваме на глътки любовта си,
във циганското лято на мечтите ни.






петък, 12 юли 2013 г.

Най сбъднатото чудо на дъжда

Неверен облак,
в танца луд все тъй си неизброден,
миражен  пътник из небесните бразди
във недочаканото утро недолюбен.
Препънах се във теб със поглед. Спрях те
избликна шарен водопад от щерните ти,
юлски луди във несънувания пламнал свят,
от диви пеперуди и възторжен блян,
по детски очарован от живота. Ела,
вода ми дай, целувка от небето
тъй морна съм в предела земен на плътта.
Целувка дай ми, птица невидяна,
най-сбъднатото чудо на дъжда.



Един безмислен ден


Като звън от камбана отеква дъжда,
тишината събирам в кръгове житни,
чакам онзи случаен момент с чудеса,
чакам цвете в празния кръг да поникне.

Покоят не носи наслада, прилича на вечност,
аз съм тук и сега, като притча предчувствана,
не копнея, не моля, аз искам живота си,
нямам време да крия  минутките - мигове.

Няма болка, всичко се слива в  предела безмислен,
непонятно изгубен в шепота звезден.
Няма брод, неизплакан е бледия спомен по тебе,
изгоряла усмивка пристигнала, в ден непотребен.


сряда, 10 юли 2013 г.

Преображение

Тихо е. Светът мълчи.
Поглеждаш ме, сърцето си припомня.
Не ме извайвай, не шепти напевно,
с такова трепетно признание.
От тази болка не боли. Тя спомен е.
От миналото бъдеще.
Разтварям се.
Такава тишина е в мен,
прорязана от малко огорчение.
Преобразявам се, Илинден е,
отдавна беше време за промяна.
Отново съм уханен цвят,
но друг ме вдъхва,
Не забравяй.


събота, 6 юли 2013 г.

Перли от седеф

Посипи звездите с перли от морето,
сбирани във лунни нощи,
чувствен дар от сбъднати копнежи,
скрити в нежната обвивка на жена.
Кадифен сатен от устни и милувки,
несънувано полегнали в туптящата и гръд.
Дъхави сълзи, въздишаща Венера,
в своето сияние любовно приютила
люляковата забрава на нощта,
родила своята Вселена,
във маслиновия повей на Безкрая,
сътворен от толкова Любов,
която ме опива. И възкръсва жадната Земя,
с най-седефения порив на възторга,
в който се потапям всеки миг,
с най-влюбената ласка на вълните.




Пясъчно

Пясъчна съм, стичам се по тебе
сбрала слънцето във пламналите устни
на желанието ти...Примирам,
косите ми са нежен бриз,
обвиват се около теб
като корали  в сънищата приказни.
Секундите,
поели чувствената алчност на плътта ни
изумени се спотайват в трепета,
погълнал капчиците благодат,
във сипкавия мрак,
на соковете от смокинови нектари.
Остави ме да те галя с устни,
пеперудените ми клепачи те обхождат,
пулсираш парещо във дланите ми
твоята жарава ме влудява и изгаряш ме.
Красив си,
силата ти ме омайва и загивам
върху стволовете голи на обречените мигове,
бедрата ни са змиите греховни
водят ни към ада на страстта ни,
яростната същност на човешката ни мощ
в която истински изгаряме и гинем от любов.


петък, 5 юли 2013 г.

Белия лоцман

Има такива дни, нямо е отвътре ми. Ококорени дни, които упорито се вглеждат във мен.
Не ми е самотно, мъчително ми е. Нещо пълзи към мен, тънка паяжина оплита съзнанието ми, настървено ме ръфа отвътре самотната паст на егото. Защо съм такава? Причина винаги има. Как да потъна в дълбините на дните отминали, да ги напълня със съдържание и да изплувам над тях. Лоцман ми е нужен, да ме преведе през рифовете на ежедневните терзания и да отбележи на картата пролома между скалите, в които съм се разбивала след всеки вопъл на душата ми, очаквайки спасителния бряг.Съществува ли такъв? Илюзорно съм избрала, че го има, за да не изпадам в паника.

Няма лоцман.

Делфин съм, имам сонари, живота продължава, морето ми дава сила.


Противостояние

Патетиката на абсурда ми е чужда. Свободата е понятие за абсолют, който ограничава всякаква свобода. Свикнах да не се възхищавам от човека. Дивното създание се изгуби в пошлостта на желанията си. Прекланям се пред грубите ръце на хората, които не спират работят, вярно е, не са толкова възвишени, но са истински! 
Разпокъсано цяло, с идеална цел. Любов, която отдава и приема единствено любовта. Съвкупност от компоненти, носещи флуидната съвместимост на невидимото.
Мерило няма. Извън абсолюта на абсолютните човешки желания, подвластни на плътта, която побеждава и на Духа, който е непобедим!...



четвъртък, 4 юли 2013 г.

Оптимистичното


Трънки и глогинки сред полето,
нека пее ми сърцето.
На пук на дяволската олелия
очаквам Божия благословия.
Смирявам си сърцето разбунтувано
и готвя постен боб в гърнето поопушено.
А някъде отгоре в небесата си ти,
бленувано мечтание от световете ни потайни.
Летя със твоите крила, любовно своеволие,
не се прикривам, влюбена съм в теб,
не е ли в това очарованието с дъх на евкалипт !
Изпращам ти целувки от морето,
солени, като нечии сълзи...А в моите очи е синьо лято
прегръщам те, любов си ти!...Нали!






сряда, 3 юли 2013 г.

Цвят от въздишка

Тук всеки цвят си има свойта истина,
в  хармония от багри сътворена,
и в нея няма драма, всичко е любов,
щастлива, като пролетна забава.
Във капките роса по изгрев,
ухае дързостна, блуждаеща забрава,
събудена от слънцедарен ден,
роден в прегръдките на обич премаляла.
А тази нощ ще ражда нови светове,
цветя от хиляди въздъхнали планети.
Там моят принц ще гледа все така
звездите блеснали, очи безчетни,
ще търси моя поглед сред степта
в морета от поляни и солени капки.
Сълзите ми,
цветя от вечността ще паднат там,
в рефрена, разцъфтял сред цветовете,
на новия живот,
във който ще намерим
невинност и искрица светлина,
преди да падне мрака ще засветим,
като въздишка в приливна вълна.






Думи

В най-чаканото лято съм мираж,
бездомен скитник в зона от баналности..
Прегръдка измечтана пожелах,
дарена между две кафета без цигара.
На рамото ми пада самота,
достигнала предела на предела.
И няма път, скалите са нащърбени,
рушат измъчения бряг,
прегракнали са птиците далечни
от песни не, а от пресипнал смях.
Последна дума, като пред бесило,
измъчена ранена тишина.
Самотно е пристанището заридало,
за кораба със алени платна.




понеделник, 1 юли 2013 г.

Повей

Повей от минали думи,
плаха въздишка във стих,
стъпки от спомени позабравени,
нежна милувка от дъхав жасмин…

Крехка сигурност, нощен приют,
заприличах на дива тинтява,
ароматни ливади пак тичат във мен,
обичта се катурна в съня ми…


Шепоти

Гледам залеза през дъното на чашата...
И се опитвам да не мисля.
Никога няма да бъдем същите…
Неумолими сме в своята устремност….

Прилича ли ни да питаме?
Кои сме... От къде идем... Накъде отиваме?
Затяга времето примка охлузена.
Палачът дебне във мрака.