петък, 19 януари 2018 г.

***

Цветувам посред зима,
круша в цъфнала поляна,
топло изрисувана,
търкулната детелинка
в градина с бодливки,
босоного видение
в стих със картинка,
или снежинка
с дъждовна вибрация.
Беззвучие в светъл прозорец,
знам ли,
предишното не помня,
било е босоного кокиче,
или щрудел с дъх на канела,
забравила съм.
Помня само прегръдка,
пеперудени макове,
без стих,
без рамка,
осветена от красиво минаващи,
мигове,
в които съществувах...

И музиката на звездите,
сред които живееш

Ти...


***



СЛЕДПОЛУНОЩИЕ

Ние сме художниците-
аз и ти..
Ние нарисувахме думите,
които рисуват...
и стъпките по мокрия пясък,
които пътуват,
като стесняващи се в далекото,
уморени влакови релси..
Някой измисли Мермейда,
друг превърна другото във вълшебство,
вълшебно скривалище-
безформен, лилавеещ, сапунен балон,
надут между въртележките,
от някой с карирано шалче...
Ние не се усмихваме един на друг,
защото, няма да имаме утро,
мълчалива закуска на малка тераса,
два стола и маса
или стая с отворен прозорец,
пълна със погледи, които излизат навън..
Ние сме, които
пробождаме до писък небето-
две горящи измислици,
две непроходими формули,
събрани в една многострадална аксиома
И се гледаме в очите,
пълни с пламъци..
Опитваме... да се разминем,
да си ухаем на люлякови клончета -
бели,току-що разцъфтели..
и не знам, дали успяваме...

А@з

Ягодовите полета завинаги...


Среднощни безумства

Вълните еретици са,
еротично обливат телата
с мокри целувки
регистрират влюбени земетръси,
среднощно
тупкащи гърди,
несръчни милувки
там в дълбокото,
пенливо разтревожени,
загадъчно мокри,
красиво присъстващи,
среднощни приливи,
коралов отпечатък от грях
гол в синьото усещане за любов.

Среднощ,
срамежливото изчезва,
в ирисите на рибите,
усетили приливния стон на желанията...


***

Замълчи,
когато говориш,
сенки сме
облекли ризите
на северните сияния,
низ от противоречия
хармонично привързани...

Вибрации в стъклописите
на времената,
надянали облаци
изрисували шоколадови макове,
импресии от оная зима,
люляна в жита
ефирни като зефир,
плодовити като дъжд,
привързали крило на птица,
с милувка приличаща на истинска.

Говори,
когато мълчиш,
близо до леглото ,
ухаещ на мен,
неразгадаемо еднозначен,
звездна проекция от ирисов вятър,
мълчание в тишината ми...


***


 Леден дъжд,

мисли,

летящи наникъде,

книжни пеперуди

за из път,

цветното днес,


кой ще събуди...




***


Душата ми е бяла,
облечена във най-прозрачна дреха,
звездобродна,
заскитала се мъченица,
в съдбовен взрив родена,
но останала е цяла..
Самотна Нострадамница
и не предречена,
протегнала ръце към мимолетно слънце,
събрана във летеж на галактична птица,
на истинска отдаденост и на любов обречена,
пътува през копринено,
отворено небе-
погалена от облак,
не достигната от гръм,
обла и невинна,
като зрънце...

Душата ми е бяла...
В кехлибарените светлосенки
на премивани до болка брегове,
излязла от морето,
тръгва към звездите,
облечена във най-прозрачна дреха,
орисана да се разтвори до бистра тишина,
в цветните градини на Божественото..
Във шепота на не познати светове
и атлазени пътеки, толкова далечни,
търси топла длан и благоухаеща утеха
и някакво лично и смирено обяснение,
за безусловност и отдаденост
и кое ли точно, е същественото...






понеделник, 15 януари 2018 г.

***

Приличаш на прашинка,
от измислен дворец
в лавандулова вечер,
приказно вълшебство,
в неизмислена история,
ехо от акустика с уханни думи,
разбридани мисли в копринено,
прозрачно красиви многоточия,
в които цъфтят усмивки,
вместо цветя,
там те скривам
единствен си,
трептение в хралупката на сърцето,
където вълшебстваш и днес,
неизмислен,
в градинката с ледунки,
където те посях.

Говориш ми и те разбирам,
отвъден вятър, тих и кротък,
в бяла копринена риза...