събота, 20 май 2017 г.

***

Нанизани сенки от тъмни мъниста,
напевно подрънкват във празните длани,
хартиени пръсти пред теб коленичат,
издумали всякакви мисли и думи...

Измислица няма,
реда броеница,
в нозете ми мравки,
отдолу поле,
смирението бяга унило сред клоните,
увисва в дълбокото сиво небе...

Лилавият скреж нежно сипе мълчание,
не тичай към залеза бедно сърце,
до изгрева има кръстосани облаци,
две счупени пейки  и нямо Небе.


Под тях броеници  постлани със сънища,
и няколко реда от псалми Давидови,
които ще помня до съдния ден.

Давидов псалом. Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда.



петък, 12 май 2017 г.

Вечерен монолог в Нищото

Дали не обезсмислям погледа на вечерта,
оная вечер синкаво мъглива,
голата ми дързост  там безразлично
себе си пленява,
медена ли бе,
или седефен вятър от безумия,
в които съществувам,
обладана до ефирност от фантазии,
неидентична в своята различност,
разпиляна като звезден прах
на сивия паваж отвъд разлома,
изровена от теб за да е цветен делника ,
боядисан в охра
уморен от разминавания,
непохватно жалък,
безтегловно музикален,
като бар "Наздраве"...

Присъствам,
 увиснала  паяжина
дали съм твоето бесило,
или огледален образ
на миналото  превъплъщение,
в което калинки си гонил,
 водни кончета яздил,
а фенерът ти 
 угаснал в увиснали мисли
 там,
далеко преди Галаадските планини,
все така търси пламък,
в което да се засели...

Не очаквай да се превърна в дъжд,
да полея корена ти,
аз съм бурята,
ще забия мълния в плътта ти,
за да изгориш,
преди да се превърнеш в старец без море...



вторник, 9 май 2017 г.

***

Усещал ли си прилив в островърха чаша,
отпиваш и сънуваш ветрове,
не чувстваш болка,
на дъното те чака Рая,
по -островръх от снежни върхове...

Ще свърши страшното очакване,
и писъка фатално неизбежен,
като излъгана надежда,
банална като рана...

И ще вали,
ще вее, 
зениците ще гаснат,
във празните ни чаши
дъждовно ще немее
измъчената обич,
по-суха от пустиня...

И страшното ни Никъде,
в което се умира...

Усещал ли си прилив в островърха чаша?
Отпивам и се питам,
защо те наранявам...


понеделник, 8 май 2017 г.

***

Две сенки...нашите...
помежду тях пространства...
мъглявини над три луни,
лагуни обладават,
над ледените бездни,
в които оживявам...
жадуваща за теб,
моряко мой,
за топлите ти устни,
порещи дъха ми,
за оня трепет в моите недра,
от който всеки път се овлажнявам...
По топла от дихание на жар,
от огън пеперуден,
от желания,
моряко,
искам те задъхана от плам,
очаквайки те,
пак ти се отдавам...


Огън, следвай ме

Бегъл поглед и лека усмивка,
как далече е днес пъстроокото,
разсъблечено делнично ехо
оглушало от толкова викове,
на отдавна изчезнали хора.

Бегъл поглед в безкраен прозорец,
в най-спокойните девет минути,
тъмна вечер сред залези южни,
изгорели във зимни недели.

А тревите са толкова сини,
избуели сред облаци бели,
ритуално пак слънцето грее,
мъдър скитник  безспирно бърбори.

Бегли думи от пушечни изстрели,
писък ням нямо с утрото спори,
със очи от усмивка лишени.
лед вселенски във пролетни щерни...

Деветструнни октави пътеките крият,
продължавам, продължавам нататък...


неделя, 7 май 2017 г.

Въздишка

Във сенките се крия,
във миговете скрити от мълчанието,
оттатък времето,
галактиките преоткрило,
във лунните пътеки на страданието.

От кръстопътите попивам мекия парфюм на здрача,
усещам стъпките ти в рехавия облак там отгоре,
където тишината ритуално ме обвива
със тежка непрегърната въздишка,
кръстосала прекършения залез с цветен мъх
от цъфнали разпятия…

Там сетивата ми със теб се сливат,
тъгуващи по следващия залез…




неделя, 30 април 2017 г.

***

Дъждът бил бос,
съвсем без многоточия,
прозрачен скитник
между световете,
измислица заради мен,
за да се скрие във очите ми...
да седне върху облака на мислите,
за да ме охлади,
за да ме сбъдне,
да ме смали да смръзване,
преди да се разбия в плочника...