вторник, 15 януари 2019 г.

***


Душа ти моя,
дъжд прозрачен,
утринна роса,
ресница слънчева...
Безшумно във съня тъгувай,
изящна мелодия бъди
скрита в шепите на птица...



петък, 11 януари 2019 г.

***


Дали е невъзможно да съм лунен лъч,
с коси от слънчеви корали
безкраен празник в цъфналата ръж,
летяща мида в кестеново лято...

Крилата ми са святкащи нозе
изплетени от корабни въжета,
ликът ми със девичи гласове
напомня пролет пееща в капчука...

Дали е невъзможно да съм аз,
по-чудна от космическа загадка
и моят полет да е с вкус на дъжд,
свистящ под звуците на водопада...

Дали възможно е, аз съм
балада в сенките на мрака,
ти трубадуре чашата налей,
да пием за насладите във рая...



събота, 29 декември 2018 г.

***

Днес пиша дълго писмо
разлиствам отново сърцето си,
там скрила съм още любов
поръсена с листи безумия.

Написал си кратък имейл
във него се крият бездумия,
две думи прикрити с безброй страхове
и скреж във глазура от спомени.

Въздишка поредна в разплакан сонет
случайно по устните пада,
нощта е покрита със капчици лед
целува ме вятъра - лудия .

Морето потъва в златист ореол
смутено от своята сила,
дъждовно ми стана във мрака и днес
имейл ти написах без дума любима..



***


На бъдещето минало изпращам
оная непреходност що отричам,
лилави междуречия със дъх на залез
от плътните черти на полумрака.

По ръбовете пенести на хоризонта
въздиша вятър и замлъква,
пожарите преминаха по склона
беззвучни като думи непроронени.

И някакво безумниче ме дебне,
отдръпва сенките в измъченото ехо,
а хребета прегръща изтънели улици,
които се пресичат наобратно.

Отпивам те смълчано и на глътки
сред недоспалото от устрем свечеряване
и само две врабчета там се любят
във пазвата на облак минзухарен.



понеделник, 10 декември 2018 г.

***


очите ти,
райски светове,
прозорец в цветовете на залеза,
сини езера,
планински възторг,
морски свят потопен в глетчера на времето...
и тишини в други измерения,
слели се с моите очи...
докоснали сме галактиката
в която живеем обичащи,
очакващи...
и..вечни...



Въведение


Защото вечерта така говори.
Снежно. Невинна в белотата си,
разнежено премръзнала,
манистено звънтящ кристал
от раковини в морско синьо.
Снежинкови мелодии въздишат
замлъкнали в пътеките сред мрака,
а уличките хрупкат заледени
орисани в мъглата да замръзнат.
Защото в тишината те събличам,
и галя топлите чаршафи,
уших ти риза везана със вятър,
запалих звездните фенери,
луната разпозна ме и заплака,
попитах я с надежда закопняла
на северно сияние кога ще заприличам?




***


Я вземи бабо китарата,
па запей песни юнашки,
как се е род съединявала,
кога небо и земля трещели
и сърца юнашки трептели...

Че сега бабо май сама си дрънкаш,
струннокрила самотица,
детинята ти по света отлетели
землята ти бабо опустела,
душата твоя в кръжило от спомени
пътят твой несретнице
в едно небо сбран,
една вера имаше,
но и тя загина,
рипни бабо и тичай в чужбина...
па дано са опраим догодина
доамина

патриотичен стих без повод в повода