Пасторални пристанища

За последно те целунах  тъй невинно,

следа от предишни пространства затворени,

спирала от вихри неуловими,

заключили неизбежната нежност,

пропита с тъга до предела на бездната.

За последно ме целуна най- невинно,

не погледнах очите ти с цвят на кестени,

тези сребърни нишки в косите ти,

изсветлели от толкова есени.

Устни пагубно търсели своите истини,

топли още от юлското лято,

помнят дръзкия блясък на  утрото

и стаения плач на брезата.

Помнят белия бряг в цвят потънал,

оня фар  сам посрещнал зората,

във самотния кей на мълчанието,
по самотен от степния вятър.

Днес си тръгвам, пътека от спомени,

днес си тръгваш по скръбен от всякога.

Тази толкова истинска приказка,

се изгуби далече във мрака.

Бяла къща и сънища бели,
избледняха, рисунък тревожен,
бели дюни и обич единствена,
през живота за миг прелетели.

Всяка обич е нова надежда,

още вярвам че някога някъде,

теб отново ще срещна,
 по морски от някога,

теб отново ще срещна,
там във края на пристана!