Една есенна вечер

Завърнах се. Някъде далеч коловозите простенваха натежали от  от  сънните прибежки на някакъв  ръждясал проплакващ заръмжал от болка  влак с посока неизвестна.

Живота е простичко нещо, идваш в него и после си тръгваш, болката те съпътства, изтрива всяка стъпка към двуличното ни бедно битие, в което гоним себе си в посока, с обратна зависимост, оглеждайки се в очите на недолюбените ни илюзии, в който се давим, без да дочакаме спасителното въже.

А някъде мъждукащо проблясва прозореца на неоткритото ни его, тихо ни нашепва истината за онази непреходна линия, определяща границата на страданието и възторга, който ни води единствено до любовта, тази, без която можем,  но която е в нас.

Исках да бъда добър човек. Разбрах, че мога, листопада  със златистия си багрен разкош ми го напомни днес. Бяла и добра, съчетанието на двете посоки, които се сливат с линията на онзи коловоз,  който мечтите се заинатяват да променят в път, водещ към непреходното.

Някаква стена отново рони пясъчните основи на изграденото ми търпение, усмихвам се, такава съм си, времето изтича през очите ми, с надеждата че ще ме намери…там..на моя бряг, където гара няма, влакът заминава в посока безвремие, там, където има само надежда и истина.

 Там, където си ти, моя любов!