***

Гласове

Едно очакване ме дебне

среднощно, носталгично,

диво. Копнеж пресъхнал.

Уморен от своето безсилие.

И тая крехкост на зеленото,

целунато от смисъла копнение,

жадува за меден извор край потоци,

с жужащи думи полудели от обичане.

Гласове, до живост измълчани...

Галопиращо притихнал лабиринт,

метафорична епитафия. Многоточия...

Безгласни гласове. Демони.

Търкулнати полета пълни с раковини,

по- морски от лагуните среднощни

и капчици вода по устни оживели...

хармония в бадемова постеля...

Гласове. Пълзят по тялото ми. Докосват.

Опалена душата ми немее във люлката

на толкова прозрачно сини нощи,

разтваря огнедишащото време,

взривено от безумното обичане .

Глъсът ми пролетен пастел рисува,

вдъхновение. Мълчиш. Защо ли те измислих.

Неразгадаем си за мене.