Когато посребри морето
брегът обвеян в тишина
и морно зашумяват клоните,
задъхани в дебрите на най-незнайната гора...

Когато пътник без посока,
прикланя във очакване глава
и тежки облаци надвиснат във високото
и плаче горестно бледнеещата самота...

Тогава ме повикай,
искрено копнеещ за ръцете ми,
тогава потърси ме,
във сребристото сияние на синкавият здрач,
приведен над лицето ми,
целувай ме, целувай
дъхът ми люляков изпий,
във виолетовият миг на вечността...

Тогава,
в светлините на утринните клади,
потопени в мигове от недокоснати миражи
във сенките на дните ни забързани,
побързай да докоснеш
невидимата ми душа…