В началото на вълнолома...
Притихнали сме, укротени
докосвайки се с тиха ласка,
прибързан вятъра
косите ми разстила,
като платна на кораб
пристан ненамерил,
вълните с грохот се надигат,
неукротени от умората,
недосегаеми 
за болката от обич,
стаена в бясната им сила...

И не,че слънцето се скриваше
и глухо чайките пищяха
и не,че нещо в мен умираше,
а тишината викаше ранена…

Бавно, ехото повтаряше,
оная неугасваща мелодия
и тихо приливът припяваше,
доловил сенките ни в залива...

Отдалеко фарът ни помаха,
въздишка от лъчи отрони,
преди да ни покрие мрака
една сълза за нас пророни…

О,сенки на отминали видения
плахо търсещи надежда...

О,неведнъж притихнали копнения
от тъмнината неоткрити,
бяла, недолюбена мелодия
тишината търсещо ми шепнеше,
като стих от лято недочакано
сенките,тез бели лебеди
тихичко се над нас летяха...

Тръгваш,търся раменете ти
в бялото на своите очертания,
ще приседна ничком до нозете ти
тихо,недокосната ще те поема в себе си,
морно ще засвири вятъра,
тръпнещо ще ни прегръща пясъка,
жадно ще изпива сладостта ни…

Няма да говоря за мечтите ни,
непленени, облаци пленени,
в нас дълбоко,
конници разбулени
бясно запрепускали,
диво обладани,
страст и огън в пламъци,
лудо разпиляни…

Ще приседна цяла до нозете ти….

Вятърът ще онемее
ще притихне времето
Само фарът в мрака ще ни свети…
Търсещ пътя между световете ни!