В зеленото на изгрева,
преди нощта
да скрие пелената си
небрежно разсъблечена ,
притихнала от морен хлад
усещам водопади
от влага и лъчи ...

Възторг от блясъка на утрото
във пламък изумруден,
душите ни обагрил във сияние,
невинно преобърнал пространството
и нас пресътворил,
недоумяващо усмихнат,
бледолунен, ухаещ на треви
от диви кълнове избухнали и нови
неумолим…

Дълбокият ти стон,
отекващ във съня ми
припламваща рапсодия,
водите укротил,
а славеят ни пееше мелодия,
усетил пламъка,
дъхът ни изгорил.

Владееше стихията ,
задъхано необуздана,
трептеше песента
и миг след миг,
се багреше кръвта ни
в поток от топъл дъжд,
телата ни целунал,
копнеещо невидим,
неуловим…

Предутринни копнения,
пленителен възторг,
небесните видения,
притихнал птичи хор,
и песента на времето,
проблясък от дъга,
къде да скрием семето,
поникнало в нощта…