Искам

Голямото празно нищо,
в което превръщам нещото,
наречено живот,
ме притваря в затвора
на собственото ми аз,
оня Гордиев възел на невъзможното,
разсечен единствено,
от светкавичната пословичност
на мисълта за безмислието
на тръпнещото очакване!

Обичам те безмълвно
забързана, задъхано тревожна,
като мълния и гръм от далечно ехо,
без да спирам онова нищо,
да ме пронизва в сърцето,
за да се роди светлината от хаоса,
да потъна в него,
въвличайки те в бездната
на моето огромно, пламнало желание,
като огън изгарящ нищожноста
на ежедневните безмислени безумия
от битието ни!

Не копнея!
Искам!
Искам звездопадни пътеки горе,
там,
във пазвата на морните,
пътуващи планети,
недостигнали крайният знак,
от преливащи неони и плътни въздишки,
от които падат оковите на лудналото нищо,
за да се превърнат във сиянията на любовта,
която остава вечна,
въпреки старанието ни да я убием,
преди да ни обземе онова искащо копнение,
в което да изчезнем
сливайки се със вечността...

Искам!