Увиснала паяжина
в края на многоъгловият свят
уловила в мрежите си
белият ми ден,
тишината простенва ранена.
Затварям в нея болката,
озъбено свирепа
в кристалната решетка
на моята твърдост.
Извиквам търпението
отново и отново
стискам устни..
Очакване...
Мълчанието кънти
като камбана продънила
това, което наричам покой
и се пропуква със грохот !
Не се докосвайте до мене
с пръсти, със сърце
забравете,
че съществувам !
Не докосвайте
прозрачната същност
на кристала,
който е скрил
самотата на душата ми!
Може някое късче стъкло
да ви нарани!
Няма коментари:
Публикуване на коментар