понеделник, 30 септември 2013 г.

***

Радостта да те очаквам пламенна,
в сипкавия есенен дъждец,
листопадна  милваща мелодия,
жертвен танц на обичта венец.

Жълти водопади ме заливат,
в  цветния сезон на есента,
палаво в косите ми преплитат,
нежните лъчи на любовта.

Устните ми с цвят на тежко вино,
твоето убежище в нощта,
устните ти, птици залудели
грях ми дават , вкус от вечността.


неделя, 29 септември 2013 г.

Кръговрати

В сълзата се огледах преродена,
съмнителна илюзия със много имена,
сред мрак зачената от болка отлежала,
в безмълвен ден  от есенни листа.
Неизживяна заздравяла рана,
опустошената посока с тебе ни събра,
иззидали изстрадани въздишки,
в печалния завършек на света.
Помъдряха чудесата в измисления свят,
изчезнаха първичните нюанси пустота,
тъгата ни превърна се в грамада,
замръзнала от чувство за вина.
Прошката ни като зимна барикада,
разби се в нечия безмилостна душа,
издъхналия спомен задушава,
сърцата ни са кръг от самота,
белязаните рани са засада,
във ада кръговратен на честта.




Преди да се роди омразата, беше любов

Когато глупостта е вездесъща,
когато парят лигави комплоти,
изригва развилнян вулкан
издебнал нашите човешки злоби.
Върти се старата земя,
на нея вече ни е тясно,
затуй потъваме затъваме в калта,
оплетени във примките опасни.
Над нас небе, в душите ад,
кому е нужно тука обяснение,
под нас треви от ласкави поляни,
в сърцата стенещите рани.
А ние търсим лудостта,
за някой това е леко бреме,
оплетени във своя мрак,
засукали мустак  като  маршалски жезъл,
във търсене на своята лъжа,
в на никому ненужната комедия.
Аз нямам свян, загубих се в играта,
на нереалните прибежки в тоя свят,
във който важните неща са заменени,
със всякакви измислени трагедии.
Ще замълча, безчестие търсете,
любовни хоризонти пълни с мрак,
а някъде далеч реките са запели,
за  илюзорните затрупани мостове,
във чезнещите сенки на нощта.



четвъртък, 26 септември 2013 г.

Среднощни песни


Непокорни се ръцете ми,
разлистени пътища,
прегръщаха мечтите ми нощните,
приютили топлината на твоите длани.

Душата ми политна,
тайна неоткрита.
Наречи ме единствена моя душа,
притихнало невъзможно дихание пустота.

Непокорно е сърцето ми,
оазис за мнозина,
спасение ли бях или прокоба,
разтварях небеса и после ги погубвах.

Оная стълба към небето,
мокра от сълзи,
несбъдната надежда, далечен спомен,
трагичен свършек на живот съдбовен.

Различната любов,
събрала копнежи и желания,
сред облаци от хиляди луни,
в галактиките ни,
любовно разпиляни,
жестоки времена,
разголили душите без свян,
незнаещи пощада.
И в тях едно сърце,
по ярко от жарава.
И в тях едно Море,
по синьо от забрава.
И там една любов,
по ясна от комета.
Ридайте недописани поеми,
за горестта човешка.
Без сили да остана
в печалния си блян,
пак тебе ще потърся.
Незнайна и безплътна.
Ела, седни до мене.
Сега ще те прегърна.





вторник, 24 септември 2013 г.

Сливи за смет

Дебре де от все сърце.
Колко ми юначно стана
в тоя ден със цвят на клен,
Фейса ми донесе слава,
и приятелски писания,
знам, светът е заразен,
от възторг по Еос-мания.
Всякакви чудати войни,
ме преследват във съня,
дами със лица-икони,
стискат злобничко уста.
Моята прекрасна същност,
пали жар  и ме прослявя,
а божественото в мене,
със лъчите просиява.
Колко му е от Олимп,
да затрия вси светии,
но езичницата в мен,
бълва весели локуми.
Пожелавам ви късмет,
Божия благословия.
Давам сливи пак за смет,
И не вдигам олелия!


Презентация

Вечер правя равносметка,
стихове чета наред,
славни рими пооглеждам,
полудявам аз от свян.
Аз съм шеметна поетка,
неизвестна, но със плам,
не ми трябва статуетка,
тук във епоса съдран.
Все известни и велики,
всички все от род и сой,
де ли музата ми дреме,
в тоя ден брутално син.
Само аз съм беломорна,
сред петлета и  кози,
щото съм така напета,
че сърце ми не търпи.
еОсанна от морето,
вляво горе от Бургас,
песен ми запя сърцето,
в поетическия хал.


ВодоЛейското

Водолей в гнева си развилнява вихри,
с дъх раздира корабни платна,
внася разпилени южни ритми
в цветното  на пъстрата дъга.

Февруарско слънце с вкус на сладолед,
ананасови сладкиши  ти поднася.

Поседни, до мене
помечтай,
бъди поет,
винаги бъди нащрек,
аз съм цветната въздишка на играта,
чакай мълнии пред своята врата,
прелестна прегръдка ще ти пратя.

Ще съм северната ти  звезда,
в  пътя ти ще нося все сполука,
давам ти приятелска ръка,
твоя шарена мъгла ще съм,
няма да усетиш скука.

В мен е скрита вечната жена,
ябълкова праскова в градини,
снегопадна лятна тишина,
някаква въздишка за двамина.

Ще съм ярък пушек от комин,
зимен вихър в края на ноември,
ще съм пухена завивка в зноен ден,
сърдиш ли се,
ще целувам свъсените вежди.

С мен светът е прелестно местенце,
само ти не си вири носа,
с водолейското си рамо те подпирам,
не води със мене таз война.

Шпаги долу,
давам ти ръчица,
искрената ми плесница ще те топли,
знам.

Февруарско вино с мене сега пийни,
стига вече тез цупни,
после като пролет ме сънувай,
вън е есен и е май,
стягам си шейната и налъмите,
хайде да се срещнем през април!


понеделник, 23 септември 2013 г.

***


Имам те потайно мое вдъхновение,
в скута ми замаян положи глава,
а после дълго ме целувай,
утихвам в теб  и огъня гася.
Ухеш на небе и звезден шепот,
ухая на разцъфнал нар.
Неумолима  съм,
мелодия от мигове жадуващи за тебе,
от устните ти пия страст и жар. 
Разпалвай похотта ми пагубно съзвездие,
поглъщай ненаситно  девичия ми свян,
Люби ме дъхава като поляна нощна,
във мрака разцъфтяла от възторг.
Безумно ме влудявай, аз съм пяна,
разбивам се със ярост във брега,
помни ме все такава, дива роза,
по дъхава от земните недра.





***

Разбивам се, разбивам се на капки,
превръщам се в русалково страдание,
все тъй съм неизплакана сълза,
удавена във залезите с горестно мълчание,
преди да дойде края на света.

Лениви изгреви в косите си редя.
изпращам лятото със птичите напеви,
със палавите стъпки по брега,
със залива във който сме лудели.

Щурците позамръзнало припяват,
опалов тюркоаз е моето море,
потъват в мрак далечните предели,
в залутаните бездни на нощта.

Запазих няколко светулки за декември,
нали тогава стават чудеса,
приесенни води прииждат във очите ми,
изчезват стъпките ти в листопада на дъжда.


неделя, 22 септември 2013 г.

***

Така ми е утринно, лъчисто и чисто
просторът ме кани-ела.
Поскитай под моите сводове бистри,
наливай в сърцето си жива вода.
Усмихната свежест от  морските щерни,
отпивай на глътки, какъв благодат,
преди да изчезнат последните есени,
преди да изчезне любимия бряг.
Предчувствана сладост отвътре ме гали,
любовно ми шепне прохладния бриз,
кръжат като облаци чайките бели,
ухае на мидени устни проронили,
бисерни капки екстаз.
Отвъд хоризонта любовно проблясват
сноп купидонови бързи стрели.




петък, 20 септември 2013 г.

***


Понякога потъвам в тишината си.
Така ми е тясно в дома,
потъвам и търся ръката ти,
в тихия танц на дъжда.

При теб се завръщам пробудена,
твоето име мълвя,
притичват забързани залези,
над нашите земни тела.

И живи сме, пъстри и дъхави,
по живи от буйнал поток,
а тези оранжеви приливи
туптящо в сърцата искрят.

И как е възторжено в мене,
препускам през тебе живот.
Обичам те преходност с лудия порив,
на цъфнала пролет сред леден потоп.




***

Такава съм, среднощна.
Плетеница от бездумия.
Не знам какво е чаромат,
вдъхвам аромат от жълта дюля.
Предчувствам катаклизмите.
Долавям песнопенията
заключени в просторите,
прогонвам земните мъгли,
дарявам новолунията на порива.
Потапям се в невидима във хладните усои,
мидено потайниче от светове изгубени,
тайнствена въздишка скрита в залеза,
несънувана мелодия отколешна,
прелетяла мълчешком през  нечий спомен.








Изповед

Харизмата дарила ме е с чар,
сезоните ми дадоха опора,
морето ме обсипа с водорасли,
в разплетените дебри от безумия.

Завърнах се от другия живот,
небесните врати затръшнах,
прегърнах кадифения възторг,
на пясъка вълшебствата обгърнал.

Немирна като бликнала сълза
удавила възторга си  в тъгата,
препускам неуморно към степта,
трагична участ, песен недопята.

Убежище за мен си ти Любов.
приемам те като светиня,
изгарям в теб като звезда,
преди да падна, теб намирам.


четвъртък, 19 септември 2013 г.

Яко ми е


Отворя ли сутрин очи се превръщам в маймуна,
пускам стария прашен бъбривец
и попадам във джунгла.
Новините ми стягат стомаха във стрес.
Емигратни, горили , после уличен пес.
Разтревожени майки и убити мечти.
Неграмотни студенти, яздят яки коли.
Отвратителни мутри от екрана сумтят,
обещаван ни хляб , а в душите им смрад.
Изгладнели , настръхнали тъпи лица.
Де е мойта България, кой я срина в прахта.
Кой излапа съдбата на народа ни клет,
кой направи ни просяци със безумни мечти,
кой продаде земята ни на хиените зли.
Вредом цигански сборища пълни с мъка и срам,
няма никаква нация, прокълната съдба,
демокрация някаква, туй е яка лъжа.
Всичко долно и гнусно тук е в мойта Родина.
Ненаситни продажници и мухлясали баби,
все зомбирани гарги грачат грозно навън.
Кой ни вкара във мрака на тревожния сън.
Но си имаме знаме със много звезди,
колко тъжно ни пеят тия родни гори.
Изкурубени  къщи във селата заклани,
всичко в зейнали рани, всичко в грозна тъма.
Протестанти да станем, та дано ни нахранят,
емисарите яхнали нашата вяра,
по-безумни да станем,
но богати с пари.
А България де е!
Облак горе лети,
не е бял, а прозрачен като стъклена пещ.
Който няма Родина е обречен човек.
Който няма и вяра е безумец във грях.
Боже който те няма, завърни се при нас!
Все по яко ми става, пия малко боза.
После вдигам главата си.
И ухилвам се яко.
Знам си тука урока, кой намига ми там!
Аз съм българче весело и умирам от срам!
Без родина и дом. Ще науча английски.
Туй е яко нали, зная малко и руски,
ей така за очи.
Зер така е престижно,
как се пише любов? 
Май че беше латиница,
май че вече е дим,
кво ви пука бе българи,
аре стига!
Amen!
Ще запаля цигара,
Май че петък е днеска.
дайте тука кафето,
че се гмурвам във фейса!


сряда, 18 септември 2013 г.

Лилия

Завърнах се в живота си
през портите на времето,
скрижали скрити носех
в изнурената душа,
достигнах мълчалива висините,
в жестока битка с моето сърце.
Днес съм жива безутешна лилия,
разцъфнала във бяла чистота,
на никому ненужна плуваща идилия,
донесла на реката бяла красота.
Не питайте кому дарено е, кому отнето.
Живеем във жестоки времена.
Но огнения спомен за небето,
напомня ми за изворна вода.
И ставам все по бяла от възторга.
И все по-чиста в ада огледален на нощта,
аз имам своята изстрадана надежда,
аз имам своя поглед и мечта.
Затова гори ме в любовта си луднало начало,
имам корени на плачеща върба,
от чистите води отпивам свойта истина
И  обичта си бяла   дарявам на света!




вторник, 17 септември 2013 г.

Прегръдка

На Евгени Цекин посвещавам

Така е тиха есента,
без слънчеви светкавици,
без пламнали безумия.
Притихнала във моята тъга,
като въздишка пожълтяла от мечтания.
Затова ме гали твоето присъствие,
невидимо далечно ме прегръщаш
Далечно и невидимо прегърнах те!


сряда, 11 септември 2013 г.

Вратата през която влиза времето
преди да ме заключи мрака
в прегръдката си преднамерена
в нечакания час на чудесата.


понеделник, 9 септември 2013 г.

Копнежно

Сътворих те от просторите изгубени,
влажни пориви и южни пълнолуния,
от усмивката на влюбеното слънце,
от възторжения прилив на вълните.
Аз съм горест,
а ти неизплакан спомен,
моята въздишка премаляла от безумие.
Мой си, неизплакан лист отронен,
в пясъчните ми невидими бездумия.
Имала съм те в градините,
взривени от роса,
в шепота на падащите аромати.
Пих те до насита,
сред тревите  залудели от дъжда,
и в поляните със есенна позлата.
Във негата топла на нощта,
мой си, влюбен, буреносен,
мой си във приливащата алчност на деня,
в сенките рисувани по пладне, пеперудени.
Мой си, коленичил в пепелта,
степния пожар превърнал в птица,
сътворена изворна мелодия в степта,
от сълзите на  разплакана жена.
Твоя съм, по бяла от девица,
несънуван пролетен кипеж,
преклони лице над мен. Ще те целуна.
Мое разбушувано море.Ти мой копнеж.





неделя, 8 септември 2013 г.

Недописано


Тази вечер ще оставя вратата отворена,
ще е лунно, ще се ровим в угаснали спомени.
Ти ще седнеш невидим в нозете ми есенни,
ще усетим как узряват последните кестени.
По устните сенките звездни ще паднат,
ще настръхваме дръзко във мрака прохладен.
Ще разпръскваме влюбена нежност в прозорците,
листопадни огньове ще подпалим в огнищата.
Ще е тайнствена приказка във сърцата написана,
нямо, тихо обричане в небесата заключено.
Ще е просто и ясно като северен вятър,
ние сме скитащи облаци,
помъдрели мечтатели.


петък, 6 септември 2013 г.

Изповедта на една бивша русалка



Във личен план съм безобидна,
блуждаещ огън  с чувство за вина,
допивайки поредната мастика,
се питам мъж ли съм или жена.
Била съм нестинарка. Помня.
Жарта не пари. Въглен не гори,
отвътре е замръзнало сърцето
вулкан дали ще може да го съживи.
Съдбата ми намига похотливо,
дали не си помисли,
че съм сатир от Аркадия.
Ще и намигна този път учтиво,
от нейната любезност
често съм си патила.
Отсреща стене някаква мелодия,
прилича на ръмжене от продънено кюмбе,
оглеждам улицата преизбродена,
единствен гълъб  скача сам сред розите.
Щастливец с счупено крилце.
Да имаше поне цигара да запаля
и някакъв приятел тук до мен.
Сама съм под асмата стара,
котката задрямала под масата
а куче нямам, нито пък дете.
Затова пък съм богата на илюзии,
все още имам вяра като младенец,
отвътре ме крепи копнежа позабравен,
за онзи дом останал в дълбокото море.
Знам, може би за мене е затворен.
Но си е мой оръфана Съдба.
Без тебе там ми е добре.Сама.
И без любовните фантазии.
Русалка съм безмълвна, без сърце.





Смокиня

Дива  смокиня молитви реди,
приглася и бурния северен вятър,
срещнала утрото с плахи мечти,
с корени яки  в скалата заключени.

Мъдро векува над морския свят,
спомнила райския залив във Едем,
дето облечени в нейния цвят,
грешни създания търсели обич.

Раят отдавна е скрит в небесата,
ада се вихри над древната шир,
зрели смокини се сипят в ръката ми,
жълт кехлибар в тайните скрит.

Есенно слънце в косите ми грее,
плаха усмивка от приказен лист,
уловените блянове  безразсъдно светлеят,
песен се ражда смокинова в стих.


четвъртък, 5 септември 2013 г.

Визитка


Епическа съм като древна статуетка,
безмилостно трагична като Антигона,
и не приличам на съвременна кокона
защото съм типична примадона.
Сафо на пръста ми не може да полее,
Ерато клето ми въздиша във нозете,
на Данте ада му се стори тесен,
когато се зачете в мойта песен.
Самия Търнър нарисува ми портрета,
а Шекспир ми целуна дясната гърда,
остави той в сърцето ми безмилостна следа.
В съвремието съм Еос и съм богиня!
Толкова за мене!
Трагипоетка ще съм, на кой му дреме!
Кокетна и лирична но без силикон,
пристигнала от миналото,
но през Рубикон.
Претенциите ми са само илюзорни.
Не се прехласвам от възторг по рожбите си скромни.
Написала съм няколко душевни стиха,
което е направо гениално толкоз е фатално.
Разцъфнал трън на поетичната тепиха,
тук никой, ама никой да не киха!
В това е тайната ми в храма на успеха.
От тук нататък пак ме чака славата!
Засвети името ми в храма на забравата!





сряда, 4 септември 2013 г.

Разхвърляни мисли


Непокореното море
в прегръдка се разтваря.
Привикнало със бездните,
влюбено в безкрая.
Бурно в предела свободен,
плиснал във залива истини,
невъзмутимо  като времето,
отрекло мъдростта поривистата.
Невинно премълчава,
бездумно ми говори.
Невинно като душа на удавник.
бездумно като пустинен порив.
Недоверчиво дарява, мощно  владее.
В пясъчните ми стъпки живее.
Скрих любовта в дълбините му.
С неговия ритъм затуптя сърцето ми.
Въздишка скрита в шепите на бриза,
прилитна над вълните замря недокосната.
Залутана светулка преродена във маяк.
Припламна  сред морето оживяла,
родена в светлина, обречена на мрак.
Приутринно почти привечер
прилива надеждите подгони,
водораслови къдри оплете,
лекомислен художник игрив.
И е жив този прилив,
прилича, прилича на мене.
В същността си безумно красив.
Шептят в ритъм гол раковините призори.
Нямо ехо погали душата ми.
Това безкрая е!
Седефени лебеди пърхат с крилата си.
Като съдби.
Бяло видение скрито в сърцето ми.
Като края на залез.
Есенни бездни в черупките мидени.
Като сълзи.
Търся себе си все на брега.
Безкрая е в очите ми.
Свободата ми где е?
Жива съм. Не боли.