Сътворих те от просторите изгубени,
влажни пориви и южни пълнолуния,
от усмивката на влюбеното
слънце,
от възторжения прилив на вълните.
Аз съм горест,
а ти неизплакан спомен,
моята въздишка премаляла от безумие.
Мой си, неизплакан лист отронен,
в пясъчните ми невидими бездумия.
Имала съм те в градините,
взривени от роса,
в шепота на падащите аромати.
Пих те до насита,
сред тревите залудели от дъжда,
и в поляните със есенна позлата.
Във негата топла на нощта,
мой си, влюбен, буреносен,
мой си във приливащата алчност
на деня,
в сенките рисувани по пладне, пеперудени.
Мой си, коленичил в пепелта,
степния пожар превърнал в птица,
сътворена изворна мелодия в степта,
от сълзите на разплакана жена.
Твоя съм, по бяла от девица,
несънуван пролетен кипеж,
преклони лице над мен. Ще те целуна.
Мое разбушувано море.Ти мой копнеж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар