неделя, 30 юни 2013 г.

Присъствие


Ти ли си вихърът,
 който отнесе прокобата на сивия ми ден.
Ти ли си огънят,
върху който танцуват нозете ми.
Ти ли си слънцето,
стоплило замръзналото семе вътре в мен.
Търся те и те намирам
в хляба, с който ме храниш винаги,
в любовта с която ме даряваш
във вярата с която ме обграждаш,
в чудото на живота, който си ми дарил.
Прости ми,
бедния ми дух към теб полита Отче мой,
какво от туй, че съм човек един,
потънал в кал и във окови.
Ти ме изми и ме очисти,
над мене има светлина,
и в мрака на живот суетен
обливаш ме със живата вода.
Ти си небето засияло
във лъчезарен майски ден,
ти си във тленното ми тяло
в сърцето ми което взе.
Ти си навсякъде.
Единствен.
Ти Бог и вечна Светлина.
Иисусе мой, сега съм твоя,
прекланям във смирение глава,
докосвам се до раните прободени,
присядам до кървящите нозе
и капка свята кръв по челото ми пари,
спасява ме от всички грехове.
Благодаря ти, че те има,
благодаря ти, че при мен дойде,
докосна ме и беше сила,
велика като Твоето небе.
Ако съм мрак,
ти с огъня разпръсваш
тревоги грижи и беди,
ако съм сам Ти ми говориш,
гласът ти нежно ми шепти.
Ако съм буря Ти гърмът си
светкавица огряваща нощта,
ако съм стон Ти си победа
и кръст един прогонил подлостта.
 Ако съм знаме ти си знаменосец
изписал с огнена ръка
туй слово вечно що с духа си,
откривам аз във скръб или тъга.
 Благодаря ти радост моя,
Ти мое блеснало небе
благодаря ти мили Боже
тъй хубаво е че дойде!


Привечер

Понякога и залеза припява,
прилича ми на уморена сянка,
протяжна песен
настанена в най дълбокото
на  кладенеца всред звездите,
която към луната се присяга.
Почти е нереално
когато те прегръщам през мъглявините,
беззащитна и унесена от болката безвечна
очертала безбрежие и пясъчност,
която отчуждава,
по стръмната спирала на неизживяното,
утаено потъващо във мрака на забравата.


Сезоните на истините някакви

В синия поглед на морето
кафяви са очите ти.
Златисти, игриви, котешки.
Летни.
Самоуверено очакващи.
Грабвай ме...
От ден във ден обличай ме
в сезонната си истина.
Обичам те такъв,
безумно залудял,
небрежно юлски,
напомнящ ми за утрин,
за кипяща страст,
за мъжка сила.
Напомнящ ми за теб,
отсъстващия спомен,
в който се изгубих.




Символично


Юлско утро,
сбрано в устните преди разсъмване…
Тихо, изсветляло, морски дъхаво,
наречено убежище за двама ни..
Понякога и винаги, след залеза,
преди зората да зари със заревото алено.
Като рана е,
обречено във крехката си женственост
и все при зазоряване…


петък, 28 юни 2013 г.

Първичен блян


Ще долетя до теб по дъхава от всякога,
пустинна жажда пали ме измамливо
тайната ми бързо се съблича,
обвила в пламъци желанията луди,
потрепващи  във мене пеперуди.
Ще бъда приказно прозрачна…
като сбъднатост...
Първичен блян,
докоснал в теб най-жадните възторзи.
Обичам те, 
желая силата ти,
цялата ти страст.
Душата ти желая...
Любов съм аз! 
Вземи ме гола и свенлива…
Нецелуната.
Безумна скитница със черешова гръд,
разлистен цвят, 
жадуваща хетера,
задъхано копнееща за теб.
Прониквай като мълния разпалена,
по-гола съм от всякога и вдъхвам те.
Ухаеш на море и дива ръж,
на лято ти ухаеш и на мъж.
Бедрата ми са ручей пенливи,
превръщай ме в река,

а аз ще те превърна в сън.







Когато тръгваш

Когато тръгваш...
Не поглеждай във очите ми,
болката е скрита още там,
ще помръкнат алените залези,
ще заплиска дъжд неразгадан.
Ще целува нямото безмълвие,
нежната поема на нощта,
а градът притихнал ще се запомни
как пулсиращо умира любовта.
Ще ухае на море,
Вселени ще се раждат,
вятърът невидим
тревите ще прегръща,
опожарената ни обич ще говори,
във сумрака,
непосилно в мен разтворен.
Когато тръгваш...
Ще те гледам във очите.







четвъртък, 27 юни 2013 г.

Пиянството не ми подхожда

Така ме пари самотата,
притихвам, нежна е нощта,
догаря там, далече в тишината
светлика на последната звезда.

Една въздишка се откъсва
дълбока, кладенец без дъно,
догонва в зейналата пропаст,
дъхът на минало, без спомен.

Не се теша, виното ми привършва,
морето екотно немее,
тъмата тъжно му приглася,
а хоризонта ми се смее.

Ела преди да зареди светлика
чучулигови мелодии,
дъхът ми е като прокоба,
пиянството не ми подхожда.




Синьото на синевата

Синева потъва в синевата
на синьо лято,
слънчево помилвало
най-сините вълни
на синьото море.
Синее някъде далеч
сребристата омара
забулила потайния ни остров,
неоткрит.
И пак сме двама,
тъжни и добри,
обгърнати от малката си радост.
Началото далечно,
жизнен кръговрат,
извиращ от дълбокото
на синята надежда!


Гравитация


Не привикнах да бъда мишена,
все се целиха в мойта душа,
гравитираха  безобразни проблеми,
непростимо ограбили сиромашкия ден.

Тъмни сили изяждаха белия трепет,
лед-градушка удари, побесняло небе.
И се люшнаха хали, затрептяха навъсени,
безобразно превзели най- красивото в мен.

В няма тягост потътах, изорано поле
уморено се люшна в деня ми,
непречупена клонка, плодно дръвче,
злото иска без жал да прегъне.

Гравитация знам, тази ябълка златна,
пак ще падне  привлякла мощта,
на незнайните сили пленили отдавна
неживяната памет скрита в ново сърце.





сряда, 26 юни 2013 г.

Съвсем по обед

На масата,
съвсем по обед,
като в постеля ме сложи,
люби ме с цялата си горест,
потънал в моите сълзи.
Предчувствие, което пали,
неспиращи жарища в мен,
със мойта ярост ги сравнявам,
когато пак потъваш в мен.
И как те искам недолюбена
не ме оставяй  гладна по обяд,
че пак ще бъда буря луднала,
цунами с цялата си власт.
Ще бъда огнена фантазия,
вещаеща безбройни чудеса,
побързай, искам те сега,
съвсем пообедна,
на масата,
с покривката подлудена.
Ти моята  трептяща  гръд,
дарявай с устните си твърди,
насищай ме със алчна страст,
скандално обредна,
картина от безумия.




Несъбудена


Пребродих те в неизживяните си сънища,
в миража на отминалите дни,
в пламъците на желанието събудило
и пленило тъмните, пустинни дни.

Недосънуван си остана оня крехък стон,
с който ни обграждаше мълчанието,
носещо изплакан водопад,
чудотворно заслонил планетата.

Приласкай ме за последен път,
нека те отпивам несъбудена,
нека съм на твоя кръстопът,
сбъднала копнежа на сърцето ти.




понеделник, 24 юни 2013 г.

Еньовски напеви

Билки брах от ранина,
в тъмна доба разцъфтяли,
тичах боса под дъжда,
изворна вода намерих.

Аромати от свила,
на безсмъртниче донесох,
пих от живата вода,
там, под  ручея небесен.

Сплетох китка самодивска
тънка си снага превих,
еньовче за теб принесох,
в росна китка го увих.

С устни ярки като мак,
те целунах на поляната,
покрай тебе  се извих,
омагьосана съм цялата.




Двойни планети


Утринно се прилунявам,
вечен зов от двойната звезда,
със която нощем те пленявах
озарявах нелелеяните небеса.

Сбъдвах всяка твоя мисъл,
бях пулсатор с форма на луна,
ничия планена отразила
цялата вселенска красота.

Бях възторг от сбъднати копнения,
твоя неизречена мечта,
раковина с орис неизречена,
скрита в мидения свят на любовта.

Говори ми с думи в жар запалени,
сбъдвай недописаното в мен,
после като слънце ме сънувай,
озарявай новия ми ден.


неделя, 23 юни 2013 г.

ЛЯТОТО НА НАШАТА ЛЮБОВ

Ано...

Обичам да се връщам към спомена ,
 за лятото на нашата любов.
Едно море, самотен плаж на север 
и дива жажда за живот.
Морето ни посрещна плахо,
и искаше да сме сами,
 аз знам, че там в дълбокото си ни усещаше
и знаеше, че тук една любов ще се роди.
Морето много тайни е събрало,
и нашата я взе и потопи
и никой не разбра какво ни бе то дало,
във своята постеля от вълни.
В ония дни бе спряло времето,
затвори ни във малкият ни рай,
живеехме като герои в приказка..,
която още няма край.
Палатката ни бе палат,
от златен пясък  нашата градина,
алеите от миди с перлен прах ,
където си редяхме раковини.
Дворецът ни от пясък бе направен,
с високи кули  с крепостни стени,
които вечер прилива отмиваше,
като че искаше да ни освободи.
Свободни тръгвахме през дюните,
безгрижни, боси, като две деца,
с надеждата че ще открием в пясъка
заровената си мечта.
И всеки я откри във другия,
внезапно някак осъзнал ,
че тук на този плаж сред дюните,
сърцето си завинаги бе дал.
И в този миг на осъзнаване,
попаднахме във онзи свят,
във който всяка мисъл за отдаване,
бе тъй желаният ни грях.
Освободени от оковите
на всичката ни сдържаност и свян ,
захвърлихме завинаги покоя си,
оставихме веригите си...Там...!
Небето беше ни свидетел,
а шаферки разпенени вълни
и морски кончета в карета ни отведоха
в подводни,страстни дълбини.
Попаднахме във друго време
открихме нови светове,
в които друго не намерихме ,
освен любов, наслада и...море!
Отпуснато прегърнати на плажа,
без срам от свойта голота,
препускахме по лунната пътека,
превърнахме я в път към вечността.
Звездите ни намигаха отгоре,
щурците свиреха единственно за нас
 и чувствахме приятната умора,
последвала поредният екстаз.
Заспивахме , останали без сили,
а бризът ни повиваше едва ,
морето плахо ни целуваше
с най нежната си приливна вълна.
Луната са отпусна уморено
загледана във нощното небе..
в очакване, да дойде изгрева
в тихо да се предаде…
Очаквана отдаденост,
необяснима прелест,
на нашето безумие венец,
омайна синя песен морето ни редеше.
Отдали себе си на Него,
във вечен плен
останахме си Там!!!



Мариян Недялков

Август 2012г.


събота, 22 юни 2013 г.

Преди


Затичаха се облаци случайни,
залутани един във друг
достигнали вселенските предели,
разрошени от вятър луд.
Постлаха сенки идилични,
небето нощно изумя...А спомените
страници съдбовни,
раздиплиха се в моя свят.
Преди да стана огън бях звезда,
искрица от усмивка зажадняла,
от порива на твоето сърце,
във мойто търсещо забрава.
Преди да бъда чудо,
молитва бях очакваща разсъмване.
Закътан залив,
в битието на твоя ден,
прегърнал любовта ми.
Преди да полети, душата ми те моли.
Ела, ела преди зеници да затворя…




От буци

Плахи опити за нестандартна поезия

От буци

Каква е тъмна нощ.
Я виж каква е нощ.
О, Боже тази нощ ,
е толкоз тъмна нощ.
Такава тъмна нощ.
И толкоз тъмна нощ,
е чак такава нощ
до днес не зная аз.
Такава тъмна нощ.
И толкоз тъмна нощ.
В такава тъмна нощ,
е тъмно като в нощ.


Гола луна


Искам те сега, при пълнолуние,
все така в сребро от пламъци обсипана,
все така наситена от нежността ти,
непристъпила пределите на времето.
Не, не ме засищай с ангелски целувки,
дай ми устните си по човешки дъхави
непростимо ме разпалвай с похотта си,
извърви ме цялата без свян,
после превърни се в океан,
а накрая в звездните простори
нека да сме планетарни степи,
яхнали жребците полудели
да вършеем безконечните предели!



Фрагменти


Преоткрий ме с небленуван ореол,
възвести далечните забрави несънувани
хиляди вълшебства разпръсни  в делника ми
невъзможно съществуващ.
Ако в морското приветрие под старото небе
зашепти забързан бриза летен
и сълзата ми, вълна от светове
нарисува слънчева позлата,
във невидимия образ на невинност помъдряла
прегърни оная болка в моето сърце,
превърни ме в морска пяна…




четвъртък, 20 юни 2013 г.

Спомен от бурята



Има място в сърцето ми още за теб,
превърни ме в кондор,
там до тебе съм истинска,
волна птица със бели криле,
висините просторни,
това небесно море
с устрем яростен диво да поря.

Превърни ме във тъмна роса,
вечен зов съм,
жадно,
утринно синьо безмислие,
ручей бликнал насън,
със кипящо сърце
във душата ти нежност събудила.

В спомен не ме превръщай,
аз съм чудото,
онова,
със коси от разплакани лилии,
полети пак със мен,
босоного момче,
най – желания спомен от бурята.

Полети пак със мен,
мое тъжно съзвучие,
лъч отронен от нощна звезда,
не ме питай защо те обичам все още
мое свидно предчувствие,
дъх ми дай,
дай ми жива вода!


сряда, 19 юни 2013 г.

Писмо от една позната


Не се сбогувам,
тръгнах си отдавна,
с последните напеви на дъжда,
в самотната гълчава на тълпата,
невярваща във чудото на любовта.

Полета от събудени надежди
превиват отмаляла гръд,
танцува вятъра в косите ти,
сребрее непотърсен кръстопът.

И нищо не е вечно,
забравени са  белите отблясъци
на фара помъдрял.
Погубени, умиращи надежди,
във залива, за ласка закопнял.

Не ме видя, но ме позна,
когато в теб сърцето заговори.
Отмира и последната вълна,
в тъмнеещите небосклони.

А вътре в мен,
несътворена нимфа
от подводни светове,
от болка сътворената умора,
потъва в райски светове.

Сграбчи  ме,
убийствено ме приюти.
Не съжалявай,
днес съм нереална,
като мига във нечие сърце.

Позната, непозната,
там останах,
вградена сянка,
теб позната
залутана сред залезни води.




понеделник, 17 юни 2013 г.

Акорди


Магьосник вълшебно
вълната  преплете
във приказка чудна,
със звездна душа,
обич струяща,
във мидите скрита
припламна копнежно
във морския вик
на нощта.
Дивен свят,
от стихийни слънца
полудели от обич,
лунни сърпове,
разтуптени сърца,
метеори космически
прелетели,
през лазурния свят
на човешка мечта.





Ескиз

Босоного лятото набързо
подгони стъпките ми
с бризови капки,
бързонога девойка
пясъчна, гларусна,
разпиляна амброзия
във очите ми южни.
Вечерница нецелуната,
непозната,
бягаща сянка...
... по вълните .


сряда, 12 юни 2013 г.

КулиНарка

Еликсир забърках днес,
туй е вече чудна вест,
две кила череши скорострелки,
без костилки къснозрейки,
две кила кубинска захар,
омепърсели търпение за квас,
всичко туй в дъждовен миг
на котлончето сварих.
После се заплеснах
по просторите,
дето не мирясват
да се гонят палаво с коконите,
дето и момците са юнаци
до един със рунтави калпаци.
И харесах си двамина,
като ягодки в картина.
Нещо врътна ми главата
и не беше алкохол,
а си вкарах автогол.
Сътворих реакция
в днешната си акция,
закипя и се разпени
сладкото възторжено.
кулинарно вдъхновение,
без стълпотворение.
Беше ден за откровение,
в потрес за роднините ми
всичките,
дето ще ядат в добавка
сладкото с мекичките!





понеделник, 10 юни 2013 г.

Непотърсено лято

Непотърсено хукна по стълбите лятото.
Ветровито, ожарено с дъх на море.
Тюркоазени сплитове в него се сбраха,
залудували кораби в неоткрития ден.

Вятър с гривест перчем от вълни залюля ме,
във прегръдка със дъх на липи.
Потрепера сърцето ми в ритъма ненамерен,
закопня и притихна в тих възторг от искри.

Кръговрати от чудо, птици с волни криле
пърхат с тиха въздишка в мойто нежно сърце,
как ми липсват ръцете ти, сбрали топлия бриз,
на безбрежния порив край брега каменист.





неделя, 9 юни 2013 г.

Прелюдии без теб

"В неделя рано билки брала" 

Олга Кобилянска

В неделя с теб варила
сладко от черешки,
добавила и шепа сипкав дъжд,
във ягодово ароматниче
посипала самотност,
в очакване на телефонен звън.
Теша се над тавата премаляла,
със захарен сироп
гледжосвам любовта,
а вишнята на двора
все така е очертала
оная омагьосана пътека...
във глазурата.
Ти вариш сладко от въздишки...
Така ли е рубинено при теб?
Денят е сипкав от прибежки,
от тук до там,
от там до тук
И все така до никъде…
Не мога да забравя жадните ти устни...
Римувам сладост и лимонтозу...
Ооо...
Защо ли днес са с вкус на сок,
от жълт лимон
тез мойте устни?
И още толкова ЗАЩО!!!
Такова ми е шантаво в душата....
А варя сладко,
пия и кафе.
Да не забравиш най-накрая във тавата
за цвят да сложиш шепа каркаде.
А аз ще сложа в сладкото си загоряло,
две-три отронени прелюдии без теб.



Извън това място

Песен на песните 2:15

Хванете ни лисиците,
Малките лисици, които погубват лозята;
Защото лозята ни цъфтят

Извън това място
има лунни светове,
предчувствия и спомени
от нощите любовни,
бучащи водопади
във лисичи ден,
напеви горски
с дъх на аромати
плодни.
Разпенени илюзии,
вълни коралов
прах
забулват днес
мълчанието на сенките
прикрити,
душите ни препънаха се,
покорени
в лиманите на устията
жадни за спасение.
Откривахме сърца си,
разбунен океан,
разбивахме се от любов 
във рифове коварни.



петък, 7 юни 2013 г.

Поетка в изолирана среда


Драс драс драс.
Написах стих.
Небеса, полета, чудеса,
душата ми, играта ми, нощта,
любов е това, не е шега.
Простори, обиржийски стан,
поезия на път без срам,
безброй роящи се звезди
и две дузини красоти.
Фасони ах, тегоби злостни,
написах всичко все за вас,
четете ме и ме множете,
но дайте някой лев за квас,
че ми се ще да съм платена,
напук на смъртния ми стон.
За Бога пиша всеки ден,
редя поеми, епики и оди,
напук на дивите народи,
безсмъртието в мен живее
кой може да ми го отнеме.
Творя задъхана стихия,
напук на тая орисия
Поезия ви подарявам,
това ще ви открия...
И все за вас, за вас, за вас,
шептя ви в рими и рефрени
омайвам ви в потаен час.
Не съм Сафо, но на колене
ми пада всеки ден Антон
/Павлович Чехов/.
Затуй съм горделивата поетка,
записах се във вечността,
за днес ви стигат стиховете
напук на всичките поети.
/колегите да прощават/


четвъртък, 6 юни 2013 г.

В орбита


Кръжа около теб диаболично,
космически напев от блудни светове,
затуй и те възпях метафорично,
безбожно мое сивоядо битие.
И все разпятия откривам позабравени,
във хорските сърца около мен
кой тъжен, кой вълнуващо прозрачен
кой  по-малко...много откачен.
Ще си разбия в някой метеор сърцето,
душата ми ще се превърне във болид,
накрая ще се прилуня насред полето,
край някой кладенец, на тъмно скрит
А там ще ме очаква принца от Соларис.
Навярно  е попаднал тук за мен,
ще си го отнеса във къщи като орис,
той толкова приличен е на...мен!




Между световете

Между световете съм...
Почти накрая на отблясъците
непокорните...
Дали отново е илюзия
изчезналата обетована земя?
Преди залеза запалвам самотата.
Безмълвно ми е,
губя се във себе си.
Приличам на пустинен шарж
със овехтялата си истина.
Корона от лъчите на деня
наситен ореол от устните ти
потъва във миража на видението...
Догонва ме гласът ти,
тъгата по стъпките ми пъргаво припява…
Защо е бяла, бяла…бяла…
Дали защото в мен и в тебе оживява,
сега, преди да се роди дъгата…
от плисъка на морските вълни,
от думите  ни извървели времената...
Или от  плаха неизбежност
в която сме намерили покой?
Дали е обич, или  озарение?
Къде си ти, о мое вдъхновение?


сряда, 5 юни 2013 г.

Планети от мечтания

Взривявам се
по пълнолуние
свръхнови светове
откривам в това нетление
и нова съм като вселенски извори
преминала пределите на времето.
Взривяваш се и ти
такъв си изворен
пътека в небесата очертаваш 
онази  несравнимата
намерила спасение във тебе.
Избухваме,
планети от мечтания
във времето на времената невъзможни
от обич сме разперили крилете си
в надеждата на семето сме слели светлината..


Единствено за теб

Не се насищай с мен
като трапеза съм,
която всеки ден е нова,
ще те нахраня с благодат,
красива съм като поема.
Различна ще съм всеки ден
за теб.
На прага ще те срещна
изморен,
с чело помръкнало
от тежки мисли.
Ще бъда топъл цвят,
за теб.
Сърцето ти да се отпусне.
Ще влея силно питие,
виното е като кръвта ми,
пенливо е, като море.
Солта затваря всички рани.
Преди да те целуна
ще прошепна:
"Ти страннико,
 утеха ми бъди,
тъй дълго скитах,
ето те, дойде си
завинаги при мене остани."
Да досънуваме несбъднатото,
преди Вселената да се смали
и мрака на греха ни тъмен,
в уханен цвят да се стопи.
Във утрото ще ме намериш,
отразена,
завършен огледален звездолет.
Повярвай ми,
Мечтание се казвам,
аз съм Желание
единствено за теб.