Така ме пари самотата,
притихвам, нежна е нощта,
догаря там, далече в тишината
светлика на последната звезда.
Една въздишка се откъсва
дълбока, кладенец без дъно,
догонва в зейналата пропаст,
дъхът на минало, без спомен.
Не се теша, виното ми привършва,
морето екотно немее,
тъмата тъжно му приглася,
а хоризонта ми се смее.
Ела преди да зареди светлика
чучулигови мелодии,
дъхът ми е като прокоба,
пиянството не ми подхожда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар