Между световете съм...
Почти накрая на отблясъците
непокорните...
Дали отново е илюзия
изчезналата обетована земя?
Преди залеза запалвам самотата.
Безмълвно ми е,
губя се във себе си.
Приличам на пустинен шарж
със овехтялата си истина.
Корона от лъчите на деня
наситен ореол от устните ти
потъва във миража на видението...
Догонва ме гласът ти,
тъгата по стъпките ми пъргаво припява…
Защо е бяла, бяла…бяла…
Дали защото в мен и в тебе
оживява,
сега, преди да се роди дъгата…
от плисъка на морските вълни,
от думите ни извървели
времената...
Или от плаха неизбежност
в която сме намерили покой?
Дали е обич, или озарение?
Къде си ти, о мое вдъхновение?
Няма коментари:
Публикуване на коментар