Писмо от една позната

Не се сбогувам,

тръгнах си отдавна,

с последните напеви на дъжда,

в самотната гълчава на тълпата,

невярваща във чудото на любовта.

Полета от събудени надежди

превиват отмаляла гръд,

танцува вятъра в косите ти,

сребрее непотърсен кръстопът.

И нищо не е вечно,

забравени са  белите отблясъци

на фара помъдрял.

Погубени, умиращи надежди,

във залива, за ласка закопнял.

Не ме видя, но ме позна,

когато в теб сърцето заговори.

Отмира и последната вълна,

в тъмнеещите небосклони.

А вътре в мен,
несътворена нимфа
от подводни светове,
от болка сътворената умора,
потъва в райски светове.

Сграбчи  ме,

убийствено ме приюти.

Не съжалявай,
днес съм нереална,
като мига във нечие сърце.

Позната, непозната,

там останах,

вградена сянка,
теб позната

залутана сред залезни води.