неделя, 30 март 2014 г.

Нощни хоризонти


Божия план  за мен е функция на неизвестното, защото той не се открива на всеки, това са тайни, които търсим цял живот. Ако си мислим, че имаме отговора, заблуждаваме се, защото съвършенното знание не е открито никому, освен на Богочовека Христос, а ние сме бледи подобия на Идещия в Слава. И какво е греха? Тъмна сянка от естеството на плътта.  Да, Вярата в Бог изгради в мен търпение, даде ми сила, осоли я със сълзите ми, освети я в болката ми, прегърна сянката, в която се превърнах....щастие...да, зная какво е...то е любов, в която гориш в пламъка на пламъците, то е цветец, ухаещ на извори, то е чистота, когато слееш ароматите си с потта на любимия, то е дори мига смях, в който чоплите семки на кея и храните лебедите с кроасани...то е топлия дъх в мразовита нощ, преди да нахълта мрака на раздялата...то е най-човешкия вик от любов, в който Бог намира своята най-свята истина, дар от Слава!

***

Тихо е...
Времето бяга...
Стенен часовник отмерва секунди...
Призрачно лазят прозрачни мъгли...
Дреме самотник  безсилно притихнал.
Цвят се отронва...
Вятър реди,
спомени в тайни заключени.
Морски сирени разливат сълзи,
моята страст ослепява без тебе.
Звездна бродерия...
Тънък воал...
Лунни сонети извезани с обич...
Тихо е...
Времето плаче за нас...
Трайни следи си оставил във мене.
Моя любов...
Рана от рози...
Трънен венец потопен във атлаз.
Бягай през времето ручей обреден,
своята младост във теб потопих...


петък, 28 март 2014 г.

***

Ще се изкъпя и ще бъда като нова.
Сапуна ще отъркам във копривата.
Добавям щипка оптимизъм и лайкучка.
Деня обливам с водна недомлъвка.


сряда, 26 март 2014 г.

***

"Не се избираме случайно един друг… Срещаме само този, който вече съществува в нашето подсъзнание."

Зигмунд Фройд



Фройд, закодиран в дебрите на подсъзнанието, мрачните сенки на тъмните сексуални желания бясно препускат устремени към яростното желание за оргазъм.Възвишените свери топят разстоянията, поглъщат пространствата, сродните души сливат тела.
И замират! Любовта е кръговрат. Божественото начало намерило материалното си превъплъщение в плътта, съединила духа и душата в едно цяло!




вторник, 25 март 2014 г.

***

Разлистен деня е
във тичинков прах...
Най – дългата нощ,
цвят от бели фантазии сее...
Прокрадва се  мълком
протяжен сумрак,
бездумно дъжда,
сенки пролетни тръпнещо сипе...
Нивята поглъщат възторг  и лъчи,
в натежалата влага алчно  зрее очакване...
Докосваш гърдите ми. Влажни лехи.
Положени кротко във  мъжкото семе...
Тръпчив аромат  ураганите крият.
Дъхът ти солен е. Напомня ми бриза.
Ръцете ти още ухаят на мен...
Настръхвам разнежено впита във тебе...
И влюбен деня обладава луната,
безсънни сме с теб,
по щастливи от всякога...




неделя, 23 март 2014 г.

***

Не ме превръщай във кошмар,
когато пролетта във тръните вилнее,
когато шипковия храст,
във къдри розови се дипли,
като кордела от  бодили,
в сърцето изрисували въздишка.
Часовник във главата ми тиктака,
абсурда някъде прегракнал щраква,
съзирам пясъчна мъглявина,
навред се шири пролетта,
кошмара се завихря като ехо,
усещам го,
прилазва гущериво
нахълтал в моята градина от липи,
все още оголели от студа 
на подранилата слана
опърлила дъха на любовта ми.
Потръпвам и живея,
снегоход от цвят на джанки и безумия.
А мартенския заек закъснява,
нетърпеливо яхвам своя луноход,
политам пак над бездната щастлива,
оглеждам се отгоре,
днес съм жива...


събота, 22 март 2014 г.

***

Отпивам отровата. Пролет е.
Във цвят се обсипват дървета,
припламват искри
синее небето над мойта планета,
синигер намига ми с топли очи.
Във болката крия лицето си,
знам,
как бавно замръзва отвътре душата,
очаквах небесно знамение,
ах,
как свива се в бездната клето сърцето.
Прераждане няма,
последна стрела
безмилостно тръни във мене забива,
усмихвам се,
вънка играят деца,
все още надеждата  сили набира.
Примъквам  безжизнена дрипа от рани,
кърви самотата обвита в лъжи,
а своята истина в бяла позлата,
реди ми отгоре космически дим.
И вярвам във спомена,
тихо пристъпва,
охлузен и гол като зейнала паст,
над мрачните синори злобна прокоба,
живота ми тича  прокудено жив.


петък, 21 март 2014 г.

***

Погали ме вечерно преди да изгрея,
поетичния ден сто напева реди,
тихо гасне деня  орхидея от юга,
сбрал в ядрото си земни съдби.
Погали ме с любов мое звездно дихание,
прошепни ми балади от минали дни,
че сърцето е птица,
тайнствен глас нецелунат,
храм орисан,
тръпчинков нюанс от сълзи...




понеделник, 17 март 2014 г.

***

Тъжните хора не търсят утеха,
те са на края на кея и днес,
гали челата им бриза и ето
ладия бяла пак виждат в зори .

Блясват платната и - бели надежди,
вятъра ситни напеви реди,
тъжните хора и днес са заети,
гонят сълзите  си с мътни очи.

После притихват. И пари ги болката.
Скътали в нея шумящи вълни.
Плачат във себе си. Тихо немеят,
пролетно гали ги ведрия морски каприз.

Тъжните хора не гледат небето,
в тях хоризонта е пясъчен сън.
Днес ги прегръщам отново и ето
сипе простора най-нежния сън.

Песен запяват за нова надежда,
плаха усмивка в лицата искри,
пращам ви моята сладка милувка...
Хора...
Защо, защо сте сами...




петък, 14 март 2014 г.

***

Има дни в които се лекувам.
От себе си. От теб и от разделите.
В такива дни е истинско безумие,
да дипля спомени. И в истини да стена.
Бесилото проплаква в гъсталака
обсебило умората на дните ни.
И знаеш и защо?
И днес не съм целунала,
препускащия слънчев лъч
замлъкнал усмирен в очите ти.
Във златното на лятото се криеш,
във думите отвлекли тишината ми.
С какво да те накарам да се върнеш...
Във цвят да се превърна ще увехна,
във облак ме превръщаш. Непомилван.
Теша се някак. Ти повярвай в мене
все още те обичам. И сънувам водопади.


четвъртък, 13 март 2014 г.

Тебе

Нощта има много лица.
Потайности скрити във мрака.
Огромна трептяща в небето луна.
И няколко хълма самотни.
Нощта е приветлива само на сън.
Приижда със дъх на смокиня.
Талази мъгливи с лице на жена,
разпръскват коси във миражи обвити.
Измислям те моя беззвездна вселено,
тръпчиво горчива, бадем в полунощ.
Протягам ръце, пеперуди във синьо,
обичам те, пърхаща сянко на звездно дете.
Във изгрева крия лицето ти нощ,
прегръщам сълзите във мрака родени,
стихиите пеят, проплаква дъждът,
шепти тишината напевно след тебе.
Прегръдка подгизнала, мъжка ръка,
гърди като голи въздишки.
Леглото е празно. Целувам мига.
Обичам те, обич невидима. Тебе.




събота, 8 март 2014 г.

И няма край живота бодър

Дъждовен ден...
Празнувам себе си...
Не вливай в мен сълзи небесни,
прогизнал склон от влага изсушен.
Смирено се накланям,
Аз Титаник съм,
непотопяем спомен,
вик на глупостта...
И да ви кажа смела съм!
И не ми пука...
Протече покрива...
Тавана избуя!
В тревите на саваната ще легна за сполука
Като заслон от  тая пролетна шетня!
Дъждът ръми, ама че скука...
И ръси думи...тра ла ла...
Най пролетния сън във прах загънат,
проплаква в тъжния ми стих...сега!
Какво пък, ще си пийна вино!
Кебапче прегоряло ще изям!
След туй сладкиш, гранясала маслина,
любовна мъка сгушена в мъжа!

Ухилен червей в кухнята ми свит...

И викам си, ще ида в кафенето!
Ще пийна ром.
И ще похапна грис.
Бозата ще оставя за вечеря,
сладкиша ми е реване с ориз!
Напсувах мартенското време.
Обух си новия ботуш.
Усмихнах се.
Дошло е време,
да се превърна в морски бриз...
Ще бъда като зряло лято,
целувано от брегове...
Надежда имам във сърцето...
Живот здравей!

Обичам те! 


***


През есента,
в подножието на зимата,
след края на деня,
преди нощта,
сред чувствения свят
на дюните,
издайнически стича се
дъга...
Два цвята в нея.
Ти и аз...
Два лъча с остри многостени,
прокрадващи се нощни светила,
сред багрите на няколко вселени.
През пролетта,
в подножието на лятото,
след края на нощта,
преди да съмне,
всред жадни сенки,
във бездънни времена,
положих клетва
в твоя храм бездумен.
Видях те там затихнал от любов,
посоките раздираха сезоните ни,
във сухите листа изгряваха слънца,
дъждеца ромолеше сред зърната
в струйки непокорни...
Възторга те прегърна мълчаливо,
във шепите ми  пеперуда долетя,
запърхаха крилата срамежливо,
приличаха на твоята душа.
От устните ми излетяха думи,
слънцето възторжено замря,
навярно птица съм,
и ми прилича,
кръжа такава малка и добра.
Простора ти дарявам.
Кът от Рая...
Преди да се разтвори Ада...
В мътилка безутешни рими,
без глас,
потъва вечерта...




сряда, 5 март 2014 г.

***

Когато зимата си тръгва
побелявам,
залоствам пътната врата,
на прага дреме избуяла,
трикратно умножената тъга.
Когато ти си тръгна зимно беше,
огромна зейнала луна,
дървята трупаха премени бели,
във мен бушуваше снега.
Когато зимата си тръгва
изстивам уморена,
угаснал дънер в  тихото огнище
тлее в сън..
Когато аз си тръгвам не умирай,
въздъхвай пролетно,
преди да отлетя навън...


неделя, 2 март 2014 г.

Агонията на безпомощността

Подхлъзна се утрото, търколи се нанадолу по стръмнината, тежко се строполи в душата на безпомощното странстване.
Кладенци пресушили очакващите дъждове.
Реки подземни, замръзнали преди да потекат към долините.
Езерно равноденствие в дългия ден, предизвикал моята безсловестна чакра.
Мъдрост споходила ме преди да съзрее зърното на познанието.
Бели пясъци, плаващи между очакването и прошката.
Словестно безразличие, парадокс скрит в плененото ято на чувствата.
Не ме обърквай свете лъжовен.
Да не те пожелавам.
Преродена заря от плачещи листи есенно долетели от нищото.
Сумрак облечен в златисто, амбра дъхава, топла и сгушена в душата на цвете.
Светлината е само съзвездие от думи, граница между две вечности, познато прибежище размило сводовете на душата.
Ще ти кажа нещо за да не гладуваш.
Обичта ми се стича  по мен като медена пита прахан, готова да ме изгори.
Могъщи са тези океани от чувственост.
Нюанс изгубил девствения покров на простора.
Бездна отворена, сенки от минали животи, опит натрупан, уроци безмилостни, агония изгубила смисъла на изкуплението, в което грехът се размива като мъгла.
Кому е нужна топлината на моите длани, поела толкова хилядолетни пласта самота.
Разума отрича битието на ежедневните поклони разбунили блатото на човешката ми същност.
Хаоса е място за пречистване.
Безпомощното естество на плътта поражда съмнения.
Забързан вихрогон лъкатуши  сред най-баналния ден на една неестествена хармония и съсипва пробуденото могъщество на думите.
Опитвам се да преглътна себе си.
Успявам. Прераждам се в изгрева, преди края на века.
Оттатък е само Море.
И Бог. После отначало. На чисто.