Подхлъзна се утрото, търколи се нанадолу по стръмнината,
тежко се строполи в душата на безпомощното странстване.
Кладенци пресушили очакващите дъждове.
Реки подземни, замръзнали преди да потекат към долините.
Езерно равноденствие в дългия ден, предизвикал моята
безсловестна чакра.
Мъдрост споходила ме преди да съзрее зърното на познанието.
Бели пясъци, плаващи между очакването и прошката.
Словестно безразличие, парадокс скрит в плененото ято на
чувствата.
Не ме обърквай свете лъжовен.
Да не те пожелавам.
Преродена заря от плачещи
листи есенно долетели от нищото.
Сумрак облечен в златисто, амбра дъхава, топла и сгушена в
душата на цвете.
Светлината е само съзвездие от думи, граница между две
вечности, познато прибежище размило сводовете на душата.
Ще ти кажа нещо за да не гладуваш.
Обичта ми се
стича по мен като медена пита прахан,
готова да ме изгори.
Могъщи са тези океани
от чувственост.
Нюанс изгубил девствения покров на простора.
Бездна отворена, сенки от минали животи, опит натрупан,
уроци безмилостни, агония изгубила смисъла на изкуплението, в което грехът се размива
като мъгла.
Кому е нужна топлината на моите длани, поела толкова
хилядолетни пласта самота.
Разума отрича битието на ежедневните поклони разбунили блатото на човешката ми същност.
Хаоса е място за пречистване.
Безпомощното естество на
плътта поражда съмнения.
Забързан вихрогон лъкатуши
сред най-баналния ден на една неестествена хармония и съсипва
пробуденото могъщество на думите.
Опитвам се да преглътна себе си.
Успявам. Прераждам се
в изгрева, преди края на века.
Оттатък е само Море.
И Бог. После отначало. На чисто.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар