Отпивам отровата. Пролет е.
Във цвят се обсипват дървета,
припламват искри
синее небето над мойта планета,
синигер намига ми с топли очи.
Във болката крия лицето си,
знам,
как бавно замръзва отвътре душата,
очаквах небесно знамение,
ах,
как свива се в бездната клето сърцето.
Прераждане няма,
последна стрела
безмилостно тръни във мене забива,
усмихвам се,
вънка играят деца,
все още надеждата
сили набира.
Примъквам безжизнена
дрипа от рани,
кърви самотата обвита в лъжи,
а своята истина в бяла позлата,
реди ми отгоре космически дим.
И вярвам във спомена,
тихо пристъпва,
охлузен и гол като зейнала паст,
над мрачните синори злобна прокоба,
живота ми тича прокудено
жив.
Няма коментари:
Публикуване на коментар