***

През есента,

в подножието на зимата,

след края на деня,

преди нощта,

сред чувствения свят

на дюните,

издайнически стича се

дъга...

Два цвята в нея.

Ти и аз...

Два лъча с остри многостени,

прокрадващи се нощни светила,

сред багрите на няколко вселени.

През пролетта,

в подножието на лятото,

след края на нощта,

преди да съмне,

всред жадни сенки,

във бездънни времена,

положих клетва

в твоя храм бездумен.

Видях те там затихнал от любов,

посоките раздираха сезоните ни,

във сухите листа изгряваха слънца,

дъждеца ромолеше сред зърната

в струйки непокорни...

Възторга те прегърна мълчаливо,

във шепите ми  пеперуда долетя,

запърхаха крилата срамежливо,

приличаха на твоята душа.

От устните ми излетяха думи,

слънцето възторжено замря,

навярно птица съм,

и ми прилича,

кръжа такава малка и добра.

Простора ти дарявам.

Кът от Рая...

Преди да се разтвори Ада...

В мътилка безутешни рими,

без глас,

потъва вечерта...