понеделник, 30 декември 2013 г.

Докосна ме в дълбокото....

Докосна ме в дълбокото....
едно Море онемяло от очакване...
Разби вълните в сърцето ми,
мечтата прониза светкавица...
Печални акорди от сбъднато щастие,
пепел от трънен венец,
гордиев възел разсечен от истини.
Мисъл красива, пречистена. Уморена.
Изкована във клетка на славей,
побеляла от скреж в летен зной.
Мое тихо вълшебно присъствие,
вливай радост във белия ден...


петък, 27 декември 2013 г.

Котето което промени деня


Такова жълтооко и с червени бузки, като излязло от коледна картинка. Погледнах го и себе си видях. Във детството си някогашно, чисто.
Сега редя предизвикателства. Денят ми е обикновен.Дори похапнах кремвирш за разтуха. Във скайпа се опитах да си хвана френд. :) Да, котешкото днес не ми приляга, душата ми е смаян ешафод, наградата ми е на небесата, преплувах себе си, във котешкия си живот! :)


събота, 21 декември 2013 г.

Час преди да потъмнея

Днес съм сънена жена,
съблазнителка по невнимание...
Сливам се със утринта, 
търся в себе си желание...
Да се втурна към мечтата
и да покоря земята...
Ситно да пресея пясъка
през ветрищата на бурята...
Да намеря във душата си
своята красива истина...
Да е струнно като приказка
земното ми съществуване...

Преродена във лазура да съм ласкава глазура...
Като шоколадов пай върху тебе да изтичам...
Устните ми да са нар по уханни и от виното...

Да съм твоя до разсъмване,
час преди да потъмнея...
Влей се в моето безумие...
Нежно ми е и се смея!


петък, 20 декември 2013 г.

Мир с Бога

Светът замръзва като горско цвете,
предколедно снежинките политат,
в сълзите на мъгливите планети,
венец от спомени надеждите помитат.
Вкусът на времето по устните ми пали
оная жар в която се родих.
отвъд вълните в мрака побеснели
безумни смаяни вълни.
Паяжина пред очите ми изплита
във мрака празния прозорец,
дали отвъд реката с тебе скитам
или  рисувам пасианси с лик на цвете.
Галактиката смаяно реди планети,
грамада тежка сбират небесата
очаквам чудото  в небето да засвети,
умората да скъта настрани.
Луната да сведе рогът си светъл,
предвечността пред мен да се яви,
прегръщам те отчаяна надеждо,
в съня ми мълком тихо остани,
пред прага на сърдечните копнежи,
със Бога ти ме помири.




вторник, 17 декември 2013 г.

Рождественско начало

Във нощ вълшебна като тази
пресявам  в дяволското сито
най скритите надежди в моя свят
богат  със изгорели истини.
Във скритото си утре вливам вяра...
Денят потъва в сипкав мрак,
на клада нестинарките изгарят
в забравения хлъзгав свят.
Звезда от изворно начало
огрява заледената земя.
Рождественска е,
в злато засияла,
послание за вечна чистота.
И ставам лунна и опасна,
целувам тъмната вода,
русалковото ми начало
възкръсва с нова светлина.
Белязан свят и в него дрипа,
едничка, с образ на жена
напевно облаците гонят
най сенчестата ми мечта.
За обич.
Грях родил копнежа,
греховен стон родил света
и във ядрото на кипежа
любов се ражда,
пламък от кръвта!


петък, 13 декември 2013 г.

Неземно

Зимно ми е от безлунията
в които те целувах безутешно.
Усещам те по тялото си още.
Така те отразявам с жадни устни,
душата ти невидимо ме гали.
Превърнал си се във вибриращ устрем,
нощта покрива тялото ми в трепет оживяло,
умората ме грабва и отлитам,
разлистен цвят съм капки ароматни,
неземно в любовта си полудели...


неделя, 8 декември 2013 г.

Оптимистична трагедия


Във вечността далеко. Далеко.
Оптимистично светлее деня.
Не зная защо в миг се чувствам обречена,
падам в плен на скърбящото в мене дете.
Стоя на предела като морска вълна,
окована във свят полудял от трагедии.
Мъжка сила изпила преди да роди
своя танц на сълза във пустинята.
Не вярвам в достолепните видения.
Родени във мрака. Безжизнени. 
Приличам на одърпана трагедия,
във лоното на най- оптимистичното начало.
И ми е нужно малко чудо делнично,
да тръгна по  вълните смело.
И хляба си не хвърлям вече по водите,
за да получа хляб във нафталина приседял.
Целувка няма да получа. И не давам.
Ако съм гладна ще помоля за душа.
Хляб има ли? При Словото ще търся
коричката духовна чистота.
Защото ядох и не се наситих на трохи,
които под трапезата намерих,
горчиви бяха от лъжи,
видях се празна като смъртен повей.
Юдов празник зейнал сред житата,
път от ада оскотял от скръб.
Нежна е гората с лист оронен.
Пее песен нова пълна със печел.
Там някъде ще се намеря. Ничия.
Но пак ще бъда себе си.Съдба.
Трофей е болката сурова.
Ти гордост си усукано въже. И край!





събота, 7 декември 2013 г.

Сега ме събуди


Родя ли се отново ще те срещна,
във моя свят от слънце вдъхновен.
Витрините понякога поглеждай.
Ще бъда там...
Като заря от ниви слънчогледови.
Там крия своето разпятие. Във Залеза.
Ще съм ти нужна както ти на мен.
Усмивката ми няма да е тъжна.
След мен ще тръгнеш  ли...
Ти мое изкушение...
Аз спомен съм. Какво си ти за мен?
Във праведния свят
на грешниците непорочни,
ще съм зачатие препускащо над бездни,
родило белия ми стих във мрака черен.
По устните ми ще се стича манна
която ти ще пиеш
вятър мой, смирен,
смокинови ще са мечтите ми.
Ще бъда лунна,
а ти до мен ще бъдеш звезден миг,
до мен...
Ще бъдеш стрък от изгревна надежда.
Сега ме събуди
във слънчогледа твоята лисица спи...




сряда, 4 декември 2013 г.

Хайде да ядеме

 Лично посветено на поп Питър :)
От попадийката комшийката :)

Искам да възпея киселото зеле.
 Днес. :)
Поднесено в тепсийка
със сочничко месце навред.
Такива аромати
вият се във дома ми,
непознати с дъх на свян.
Петелът ми курбан е,
по липса на шаран.
Винцето да е тежко,
като юнашки празник,
петелът със коричка
да хрупка във уста ми.
Наздравица да вдигнем,
живота ни е зелев,
а Коледа е близо.
Хайде да ядеме!


неделя, 1 декември 2013 г.

Ще бъда друга щом в дома си се завърна

„Най-дълбоката форма на отчаянието е да избереш да бъдеш някой друг, освен себе си.”
– Сьорен Киркегор

Отмерва времето на призраците дан,
на хълма хълца нечие смирение,
отвъд въздишките живота разпилян
подхвърля есенните пожълтели листи.
Безгласна гръмотевица на жалък фон,
приглушен смях подобен на стенание,
кому е нужна нечия любов,
във преизподнята наречена старание.
Сега съм птиче ято прелетяло себе си,
целунат пясък между двата бряга,
фалшивото ми днеска примирение,
попада пак във зоната позната.
Беззъбо вятъра вилнее, стар познат,
подгонил облаците наобратно,
прииждат на вълни отпред назад,
такива празни бяло безнадежни.
Без себе си съм себе си и днес.
Не питайте защо и как съм земна.
Лицето ми все още е в абсурда.
Ще бъда друга, щом в дома си се завърна.



Хубав стих



Навъсено неделно ми е днес,
декември вън наднича със сънени очи,
защо на мен прилича издайнически сив.
Кафе дали е пийнал в отсрещното кафе,
дали  е вдъхнал аромата на зимното море.
Ще му изпратя снимка съвсем да го сразя,
при това не съм блондинка.
А дяволска жена!