Оптимистична трагедия

Във вечността далеко. Далеко.

Оптимистично светлее деня.

Не зная защо в миг се чувствам обречена,

падам в плен на скърбящото в мене дете.

Стоя на предела като морска вълна,

окована във свят полудял от трагедии.

Мъжка сила изпила преди да роди

своя танц на сълза във пустинята.

Не вярвам в достолепните видения.

Родени във мрака. Безжизнени. 

Приличам на одърпана трагедия,

във лоното на най- оптимистичното начало.

И ми е нужно малко чудо делнично,

да тръгна по  вълните смело.

И хляба си не хвърлям вече по водите,

за да получа хляб във нафталина приседял.

Целувка няма да получа. И не давам.

Ако съм гладна ще помоля за душа.

Хляб има ли? При Словото ще търся

коричката духовна чистота.

Защото ядох и не се наситих на трохи,

които под трапезата намерих,

горчиви бяха от лъжи,

видях се празна като смъртен повей.

Юдов празник зейнал сред житата,

път от ада оскотял от скръб.

Нежна е гората с лист оронен.

Пее песен нова пълна със печел.

Там някъде ще се намеря. Ничия.

Но пак ще бъда себе си.Съдба.

Трофей е болката сурова.

Ти гордост си усукано въже. И край!