сряда, 25 май 2016 г.

***


Целувам тишината,
крадливо,
любовно,
недокоснато,
без значение
мога ли
да те открия и там.
Оглеждам нишата,
повтарям си,
че мога,
да мога,
да забравя,
злачния покой
смутен
от взрив последен,
на толкова пречупени крила,
немеещи
пред полета на чувствата.
Чувствам обичта,
в бледнеещия залез
наранен от тишини,
от приливи,
от плачещи звезди,
угаснали в ранимото,
непрежалимото да задържа,
в секундите
на няколко мига вечност.






***

Бял контур
до бяла раковина,
мигновение,
палитра в бяло,
мастиленото някъде заспива,
погубено от свойто постоянство.
Съвсем достойно изживявам кръговрата
от подредени щрихи в бяло,
от угризения до вялост.
Дали не заприличах на заспала вечност,
в черешовия двор от бели вишни,
или обикнах бялото мълчание,
на  непознатата си  идентичност.
Сама си се измислям,
непрошепната,
дали не се изгубих в белите си мисли,
сред бели мисли,
в най безцветното пространство...

събота, 21 май 2016 г.

***

Някак безочливо ритъм ме буди,
островно, плашещо, ритъм безумен,
въздухът липсва, вдъхвам невинност,
нямо дихание с дъх раковинен.

Жажда за порив в соления шепот,
устни обичащи в сивият залез,
морски ливади догонват сънят ми,
плискащи бездни любовно пламтящи.

Приказни кули светулково мигат,
чакам си принца на белия пристан,
до мълчаливост проплаква душата,
островни ритми  сред дъжд водопаден.





четвъртък, 12 май 2016 г.

Безсънно пълнолуние


Момичето прегръщаше нощта,
а вън дъждът проплакваше в незримото,
сребрееше заспалата гора,
морето бе утихнало щастливо.
Сред мокрия покой на сбъднат сън,
русалката превърна се в жена,
сребристата луна рисуваше вселени от звезди,
далечни  песни в непознатите води на изгрева.
Копнежно там в дълбокото
вулканите потръпваха от жар,
запалили във себе си нетлеещи огнища,
дъждът умислено притуряше печел,
на пазвите, в които бяхме скрили свойте истини.
Смълчано  огледалото премигваше от свян,
във себе си открило безпосочие
и никой не разбра как водни с тебе бяхме,
две босоноги  междуречия в безумното безсънно пълнолуние...




неделя, 8 май 2016 г.

Отсъствие

Възкликнах,
себе си презряла
безумно опустяла там до теб,
да викам или да ридая
небе безмълвно
толкова прецизно
в своя бяг.
Не ме боли,
така съм опустяла,
през болката прозират сто неща,
прегръщам сенки,
търся Рая,
сред думи насред тишина.
Не моля се,
а как те моля,
пустинята да разцъфти,
оазиса да опозная,
сред призрачните тишини.
Спотайвам се,
картини с дъх рисувам,
ти нямаш образ,
но искриш,
едничка самотата ми остава,
сред толкова възторжени звезди.


Опит за разговор с огледало

 Анна:

Огледалце огледалце сред водата,
кажи ми що е глупост на земята?
Глупостта човешка измери,
сред смълчаните води.


Огледалото:

Ано що се заиграваш пак чалъми да предаваш?
глупостта си е човешка,
всеки път със нова дрешка,
път към нея не търси в огледалните води.


Анна:

Огледалце огледалце сред водата,
кажи ми що е радост на земята?
радостта  дали е в приказни води,
или в други ширини?

Огледалото:

Радостта ми е позната,
тя открива синевата там,
където сред искри
любовта навред струи.

 Анна:

Огледалце я кажи, влюбено дали си ти?

 Огледалото:

Как да обясня на Анна,
любовта ми е прибрана
в стара ракла от лъжи,
хайде, себе си пази
и си драскай стиховете,
някъде, където нещо свети.

Тук във моите води,
има толкова поезия,
от която не боли,
толкоз е превъзнесена
ала ти си уморена
от пространствени води,
я се някъде гмурни,
стой си близо до морето
във русалка се вживявай
и не се  превъзмущавай,
яж си пясък и търпи,
повече не питай ти.

Влюбено съм аз но в друго,
някакво подобие на чудо,
тук не ще откриеш ти,
образ който изгради,
от фантазии оплетен,
и във думички заплетен.

Млъквам. Този свят е ням.
В пъзела оставам сам.