Момичето прегръщаше нощта,
а вън дъждът проплакваше в незримото,
сребрееше заспалата гора,
морето бе утихнало щастливо.
Сред мокрия покой на сбъднат сън,
русалката превърна се в жена,
сребристата луна рисуваше вселени от звезди,
далечни песни в непознатите води на изгрева.
Копнежно там в дълбокото
вулканите потръпваха от жар,
запалили във себе си нетлеещи огнища,
дъждът умислено притуряше печел,
на пазвите, в които бяхме скрили свойте истини.
Смълчано огледалото
премигваше от свян,
във себе си открило безпосочие
и никой не разбра как водни с тебе бяхме,
две босоноги междуречия в безумното безсънно пълнолуние...
Няма коментари:
Публикуване на коментар