Когато си отиваш съм посока,
простора замъглява от миражи,
превръща ме във топла синя вечер,
посипана с мънистени копнежи.
Превръщам се в мълчание от мигове,
бездумно съхранила шепа обич,
сърцето ми е огън от пустинята,
в оазиса на кладенчови нощи.
Тогава раждам степни ветрове,
обличам звездопади, цвят от рая,
невинността си крия в твоето сърце,
последен пристан за вакханка опростена.
Ще се превърна в раковина от любов,
заключена в невидими селения,
а ти ме обладавай вечен зов,
удавил греховете ми във устни озарени.
Където е сърцето ми...
ОтговорИзтриване