***

Когато си отиваш съм посока,

простора замъглява от  миражи,

превръща ме във топла синя вечер,

посипана с мънистени копнежи.

Превръщам се в мълчание от мигове,

бездумно съхранила шепа обич,

сърцето ми е огън от пустинята,

в оазиса на кладенчови нощи.

Тогава раждам степни ветрове,

обличам звездопади, цвят от рая,

невинността си крия в твоето сърце,

последен пристан за вакханка опростена.

Ще се превърна в раковина от любов,

заключена в невидими селения,

а ти ме обладавай вечен зов,

удавил греховете ми във устни озарени.