***

Кой би помислил как живея

напук на своите безумства

една самотна стая не е бреме

тя има призрачна позлата...

И смисълът да съществуваш не е бреме

така откриваш своето безсъние

кръжат над покрива ти ветровете,

а ти безветрено, сълзливо си пасуваш.

Във странният пейзаж любовно блясва

копитце избродирано с вълшебства,

разнежено във него ти се гушваш,

целуваш го със устни побелели.

И си редиш хербарий от глухарчета,

сънуваш вино в пълни делви,

как се иска да повикаш някой,

за да стопиш с дъха му снеговете...