***

Хрумчо и Мермейда

началото

Мермейда се научи да пише преди на проговори.Така изразяваше своето презрение към необходимостта от каквото и да е посегателство върху нейните свободи /не, че имаше такива/.Почерка и беше неразбираем. Съкращаваше думичките. Допълваше ги с многоточия, като бягащи рибки от пасаж преди буря.Сутрин обикновено не беше в кондиция, нощните разнобои взриваха крехкото равновесие в нейния свят. Затова изглеждаше своенравно неудовлетворена, стараейки се да изглежда палава. Някой я бе родил без да пита иска ли да попадне точно в това море, точно с такава опашка, вместо крака, за да зеленясва като пристанищен док сред отпадъците от железария.

По това време беше почти на 2 месеца, живота и започнал някак си вървеше като към никак.

Точно тогава видя този любовчо Хрумчо, за първи път. И реши да го побърка, щото трябваше да набие някой, беше гневна на цялото море плюс световния океан.

Щеше да развали комфорта на хартиеното му състояние. Одрипана детска книжка висеше от джобчето на панталона, презрително Хрумчова за русалка с поетичен опит като нейния. Беше родила мъдро неправдоподобна.

Огледа го, свит до изкорубената лодка, срамежливо синеок, като морска вълна разбила се в зеления пламък на очите и.

За миг и се прииска да го вземе, да го спаси, толкова сладостен беше, голям в своето безпомощно озарение, крехък като морска звезда от други морета.

Беше само миг, в който коравото и сърце трепна.Тя размята опашка, пяната отрази немия писък на беззвучието, нарисува пълна безмислица от кръгове, наредени като балони преди да се спукат. После докосна лицето му, невидимо в кроткия копнеж от разпилени песъчинки и отпечата себе си на хоризонта, обливайки с безразличие безличните морски дълбини, които я погълнаха.

Анна Дамянова