петък, 12 май 2017 г.

Вечерен монолог в Нищото

Дали не обезсмислям погледа на вечерта,
оная вечер синкаво мъглива,
голата ми дързост  там безразлично
себе си пленява,
медена ли бе,
или седефен вятър от безумия,
в които съществувам,
обладана до ефирност от фантазии,
неидентична в своята различност,
разпиляна като звезден прах
на сивия паваж отвъд разлома,
изровена от теб за да е цветен делника ,
боядисан в охра
уморен от разминавания,
непохватно жалък,
безтегловно музикален,
като бар "Наздраве"...

Присъствам,
 увиснала  паяжина
дали съм твоето бесило,
или огледален образ
на миналото  превъплъщение,
в което калинки си гонил,
 водни кончета яздил,
а фенерът ти 
 угаснал в увиснали мисли
 там,
далеко преди Галаадските планини,
все така търси пламък,
в което да се засели...

Не очаквай да се превърна в дъжд,
да полея корена ти,
аз съм бурята,
ще забия мълния в плътта ти,
за да изгориш,
преди да се превърнеш в старец без море...



Няма коментари:

Публикуване на коментар