Вечерен монолог в Нищото

Дали не обезсмислям погледа на вечерта,

оная вечер синкаво мъглива,

голата ми дързост  там безразлично

себе си пленява,

медена ли бе,

или седефен вятър от безумия,

в които съществувам,

обладана до ефирност от фантазии,

неидентична в своята различност,

разпиляна като звезден прах

на сивия паваж отвъд разлома,

изровена от теб за да е цветен делника ,

боядисан в охра

уморен от разминавания,

непохватно жалък,

безтегловно музикален,

като бар "Наздраве"...

Присъствам,
 увиснала  паяжина

дали съм твоето бесило,

или огледален образ

на миналото  превъплъщение,

в което калинки си гонил,

 водни кончета яздил,

а фенерът ти 
 угаснал в увиснали мисли
 там,

далеко преди Галаадските планини,

все така търси пламък,

в което да се засели...

Не очаквай да се превърна в дъжд,

да полея корена ти,

аз съм бурята,

ще забия мълния в плътта ти,

за да изгориш,

преди да се превърнеш в старец без море...